Но Пенчо не е доволен от такъв край. Той се надее още на нещо, което сам чувства, без да разбира. Пенсията не го възнаграждава…
Унасят го мечти в бъдещето. Той сам не вярва на това щастие. Като че ли всичко е за другиго, сякаш че ли други това ще наследи…
Конете вървят напред, хруска под крака им снега, а по небето нищо се не мярка.
Бай Пенчо е вкочанясал от студ, сякаш му са отсекли и крака, и ръце, та той ги не чувства. А виющата фъртуна го пронизва до кости.
– Дай, бай Пенчо – се обръща каруцарина, – дай да се постопля малко… где е рома?…
Но Пенчо като да го не чува.
– Бай Пенчо… бай Пенчо бе! Спиш ли?… Да не си замръзнал, бе бай Пенчо?… – опулва очи каруцаря.
– Що има? – се обажда Пенчо.
– Где е рома?
Пенчо с мъки спуща измръзналата си ръка, дава рома на каруцаря, после допива и той, малко съживен, ободрен, остатъка и свива скутовете на кожуха си.
– Хей, няма съмвание бе!…
– Ще се изморим – допълня каруцаря – и партината се вече не вижда…
И пак се понася наокол «дрън-дрън-дрън-дрън».
. . . . . . . . . . . .
Не се минаха и три месеца и сбъднаха се мечтите на бай Пенча, но много скоро се сбъднаха…
Той пролежа дълго време в болницата, дето му отрязаха измръзналия крак…
Ясен летен ден, залян от светлината на юнското слънце. Всред въволицата народ се промъква, едвам повдигайки дървения си крак, бай Пенчо. Сега вече престана да звънти в уши му това монотонно «дрън-дрън-дрън» за пощенските коне, но затуй пък отговаря му с всяко негово мръдвание дървения му крак: «туп-туп-туп!…» И в този мъртъв звук като да потъват и мечти, и сила, и живот…