Разкриваща пътища. Част 1

Най-накрая след баскетболния мач, легнахме да спим. Рано сутринта беше нашият полет обратно за Истанбул. Аз станах рано сутринта като се страхувах да не събудя Сулейман след безсънната нощ, цяла нощ се въртеше. Борех се с желанието ми вътре в мен, но минах директно към душа, приведох се в добър външен вид, събрах си багажа и вече бях готова, когато се събуди Сулейман. «Нищо ли не забрави?» – той ме погледна внимателно, като ме видя, че съм готова. Слязохме долу да закусим.

«Никога в живота си не съм закусвал», – изведнъж сподели Сулейман, слагайки си в чинията сутрешните вкусотии с доволен вид. «Вече всичко при теб ще бъде по друг начин, режимът е много важен в нашия живот. Е, и Бог ти е изпратил ангел в човешки облик», – усмихнах се аз. «Ще видим що за ангел си ти», – отсканира ме със своя съсредоточен поглед Сулейман. Ние закусихме. През цялата сутрин се чувствах сякаш не съм си на мястото. Исках да прекарам почивните дни в Босна, като специално ги освободих, а не да заминавам още на следващия ден обратно в Истанбул. Споделих това с него. Той ми каза, че ще ме вземе със себе си в Измит утре през деня. Вътре в мен нещо се сви.

На летището Сулейман ме поеше с билков чай с мед и лимон: «Трябва бързо да оздравяваш». Вече кацахме. Той ме целуваше през цялото време. В самолета отворих учебника по турски език, за да се подготвя за изпита на ниво А2 в истанбулското училище. Задавах на Сулейман въпроси за значенията на думите, той заинтересовано отговаряше на моите въпроси. Изведнъж със своята ръка така ме прегърна и силно притисна бедрата ми, че тръпки преминаха през тялото ми. «Искам те сега», – прошепнах му в ухото и оставих на страна учебника. «Изчакай до вечерта, ще те взема».

Приземихме се в Истанбул. 16 януари 2016 година. Русия тъкмо обяви санкции на Турция. Преминах изхода заедно с турските граждани с моя документ за турско жителство, Сулейман със своя турски паспорт. «Здравейте, добре дошли в Турция», – усмихна ни се граничарят, за секунда сложи печат в паспорта. «Виждаш ли, как те посреща Турция, Мария?», – Сулейман ми намигна. «Защо ми казваш всичко това?» – ние се срещнахме след паспортния контрол, и аз на шега шляпнах по дупето Сулейман със своя паспорт. «Сега ще си вземеш такси и ще си отидеш в къщи, а аз ще отида в офиса. Вечерта ще те взема в 9, бъди готова», – Сулейман ми протегна дребни за такси, аз се намръщих. В 9 вечерта аз такава красивичка с високи токчета чакам кога ще ме вземат за вечеря с партньорите. 21:15, 21:30… 21:40… нито смс, нито обаждане. Написах му в уатсап: сообщението не е доставено. Реших да набера неговия номер, може нещо да се е случило по пътя: «Абонатът не отговаря или е временно недостъпен, опитайте да се обадите по-късно». Какво…?! 22:00. Реших да набера номера му от втория ми защитен номер. Чу се сигнал свободно, «Ало!» – чу се от другата страна и някакъв шум от много хора наоколо «Здравей, Сулейман! Ние се договарихме да ме вземеш в 9». Мълчанието от другата страна продължи дълго. Явно Сулейман мислеше, какво да ми отговори… но обаждането прекъсна. Повече не му звънях. За мен това беше повече от странно.

След един ден отново заминах за Белгия при родителите ми. Там се потопих в атмосферата на домашната топлина и грижа. Брюкселският шопинг развея моята тъга по Сулейман, и аз се превключих към красотата на Европа, като направих туристическа обиколка на Брюг, разтваряйки се в старинната архитектура и прелестите на града. Но на 1 февруари не издържах и изпратих на Сулейман съобщение от своя белгийски номер: «Здравей. Как си?» «Здравей. Лошо», – долетя веднага отговор с смс някъде отдалече. «Желая ти спокойна нощ!» «И на теб също». Забавих отговора си, но все пак се реших да напиша: «Ще се радвам, ако утре ме посрещнеш в 17:30 от Брюксел на летище Сабиха Гокчен». «Добре, напиши ми веднага, когато кацнеш и аз веднага ще те взема», – отговори Сулейман. «Липсваш ми и много те желая!», – не издържах аз. «Веднага от летището ще отидем у вас», – изпрати ми усмивка Сулейман. Замислих се, с дълбината на душата си усещах, че правя нещо не както трябва.

На следващия ден вечерта кацнах в Истанбул и веднага изпратих смс на Сулейман, че съм кацнала. «Излез от летището, ще те взема на изхода», – беше отговорът. Като натоварих бавно двата куфара с белгийските подаръци на количката, облечена в своето ново червено трикотажно палтенце се насочих към изхода на международните полети. Излязох, всички посрещачи-турци без изключение ме изяждаха с очи. Сулейман не беше сред тях. Помислих си, че ще си взема такси и се насочих към изхода. На изхода от летището към мен подскочи Сулейман и взе моя багаж. Той беше много разтревожен и много напрегнат, и причината за това със сигурност не бях аз. Струваше ми се, че появата ми само усложняваше положението. Попитах го радостно: «Как си?» Сулейман тъжно мълчеше, разстроен или от това, че не успя да ме посрещне навреме, или от нещо лично. Седнахме в колата. И веднага като се отдалечихме от летището разбрах че трябва някак да спасявам положението, затова направо на пътя го помолих: «Спри, ако обичаш, колата». Той се стресна и рязко обърна глава към мен, но без да каже нито дума спря. «Не се ли радваш да ме видиш, Сулейман?» – го попитах. «Радвам се, какво искаш още?» – той сведе поглед с някаква вътреша болка. Не разбирах какво се случва, но бях неумолима. «Тогава ме целуни така както първия път, в Саравево», – помолих го аз. Сулейман ме придърпа и ме целуна. Вътрешно ликувах. Но разбирах, че всичко върви наопаки, и не знаех как да го поправя. Не умеех тогава просто и с лекота да отпускам ситуацията. Исках всичко и веднага. И най-вече исках да завладея тялото му, за което изобщо не бях права. И с това точно губех всяка една секунда. Ние отново потеглихме по пътя. «Необходимо ми е още сега някъде да сменя евро на турски лири», – подпитах внимателно. Сулейман мълчаливо спря някъде по пътя, взе еврата и след три минути се върна с лири, подаде ми пачка банкноти.

В тази злополучна вечер така и не отидохме да пием чай у дома. Аз си взех куфарите и отидох да се уговарям с наемодателя си, който ме чакаше да пристигна. Сулейман по-черен от облак замина, дори без да се сбогува с мен. Аз само гадаех какво и защо се случва между нас не както трябва. Защо ние не можехме да се срещнем? Защо след нашата среща, за която мисля че съм мечтала цял живот, ние не можехме нормално по човешки да общуваме. Цялата истина от битието щеше да си се разкрие две години по-късно, когато с два шамана от Русия ние щяхме да работим над свалянето на огледалната защита и тогава щеше да настъпи жестоката битка и проверката за издържливост и вярност към целта. А засега бях само момиченце, нежно цветенце, което цял месец беше заето с търсето на ново жилище в Истанбул, защото старото със сигурност не ме устройваше. Оформяйки бързо договора за покупко-продажба, за една вечер по щастлива случайност заплащайки необходимата сума и за депозит и за залог, аз се настаних в нова просторна квартира в азиатската част на Истанбул. Не можех да се нарадвам. И веднага изпратих съобщение в чата на Сулейман: «Много ми липсваш». И заедно с това изпратих и своята локация. Струваше ми се, че не бяхме се виждали цяла вечност. Цял месец бях заета да оглеждам за ново жилище. И ето че, когато за една вечер се преместих и се настаних в новата си резиденция с басейн, аз с почувствах едновременно щастлива и самотна без Сулейман. Изведнъж долетя отговор от него: «Да дойда ли?»

«Да», – му отговорих. Успях дори да сваря борщ, за който Сулейман винаги ме беше молил да приготвя, но така досега и не беше опитал. Аз просто пеех, танцувайки до печката. Чу се звъненето на телефона: «Здравей, посрещни ме до болницата на кръстовището след 15 минути, не знам накъде да продължа да карам. Ще те взема от там и ще ми покажеш пътя». «Добре», – бързо се приготвих и излязох да посрещна Сулейман. Този път просто по тениска и дънки, наметнала якето на раменете си заради вятъра. Видях неговия бял Мерцедес отдалече. Той стря. «Здравей!» – седнах в колата. При всяка наша среща нещо се свиваше вътре в мен и някакъв страх от загуба неочаквано се прокрадваше. Не умеех тогава да отпускам свободно нашата любов. Пристигнахме до резиденцията и паркирахме. Качвайки се на петия етаж и влизайки в апартамента, Сулайман както винаги огледа намръщено и помириса всичко, дръпна щората и удовлетворено обходи с поглед гледката от прозореца. Аз влязох след него, затворих врата и започнах да приготвям турско кафе. Като го разлях в чашки, се доближих до дивана, където вече беше се настанил Сулайман и му подадох кафето. «Какво е това?» – подозрително попита Сулейман. «Турско кафе», – усмихнах се аз. «Сулейман, искам да си поговорим», – чувствах, че разговорът няма да е от лесните. «Какво искаш да ми кажеш, Мария? Говори». «Изморих се от това, което се случва между нас, и много ми е болно, когато ти без никакви обяснения изчезваш неочаквано». Сулейман тежко въздъхна. «Бих искала да знам какво означава всичко това?» – попитах аз. «Мога да ти кажа само, че тази жена, която издържи тази година с мен, ще бъде щедро възнаградена». «Ела с мен», – Сулейман отстави кафето на масата, хвана ме за ръката със своята голяма гореща ръка и ме заведе в спалнята. «Кажи ми, че ти липсвах», – помоли ме Сулейман. «Не си ми липсвал», – лукаво се пошегувах аз. «Лъжкиня», – той ме целуваше цялата, събличайки ме бавно. «Кажи, че ти цялата си моя», – той беше неудържим.

«Ти сам го знаеш това» – сниснах дупето му.

«Нищо не знам за теб… Кажи ми, че цялата си моя». – «Цялата съм твоя», – подчиних му се аз. Сулейман страстно влезе в мен. Това приличаше на взрив на заспал вулкан. През този месец той наистина много ми липсваше, липсваха ми неговите горещи ръце, които така обичах, липсваха ми неговите докосвания, липсваше ми неговия топъл поглед. Той винаги говореше с мен, сякаш беше събрал цялата мъдрост на Земята. А аз нищо не разбирах. Щеше да ми бъде дадено да го разбера две години по-късно, но за това време щях да направя толкова, че дори на всички помощници, които щях да срещна, и бившите, щеше да им е тежко да разплетат всички тези преплитания на съдбите и кармическите уроци.

16 април 2016

«Моят х..й откачи по теб», – пристигна някъде отдалече съобщение.

«Ти в къщи ли си? Ще дойда при теб веднага от летището», – пристигна веднага след него второто съобщение.

«На среща с партньори в Пендике съм», – «но когато си мисля за теб, постоянно те желая, сладък мой», – му отговорих аз. Часът беше 21:00, и си помислих, че ако приключа срещата след половин час, то към 22:00 щях да успея да се върна вкъщи и да се приведа в добър вид за Сулейман.

«Прибирай се вкъщи, в 10 часа ще съм при теб», – без варианти, както обикновено.

Това означава, че трябва много бързо да се сбогувам с партньорите и с ракета да долетя до вкъщи в същата секунда. Поне веднъж да ме беше попитал за моите планове, за моя график, за моите приоритети или поне за моите жизнени ценности. Радвах се, че най-накрая се върна, ние не бяхме се виждали цял месец. Но така някак безцеремонно да се разпорежда с моето време и с моя живот не ме устройваше отдавна, и днес щях да сложа дебела точка в този «диалог», Сулейман. Исках да поговоря и да поставя условията на играта. А при несъгласие от негова страна, просто щях да му кажа «тръгвай си завинаги и никога не се връщай» и щях да му посоча вратата. Но в 10 часа вечерта аз като примерно момиченце седях такава красивичка с телефон в ръка във фоайето на истанбулската ми квартира и си мислих откъде да започна разговора. Нещо вътре в мен ми подсказваше, че разговорът ще има неочакван обрат. Позвъняване на вратата прекъсна моите размисли. Появите на Сулейман винаги са били неочаквани, и всеки път вътре в мен нещо замираше и се свиваше така, че не можех да дишам… По-нататък аз щях да стана по-смела и щях да общувам с него по друг начин. Но днес весело му отворих вратата. Той влезе стремително, както винаги подуши всичко наоколо: «Кафе»… Ароматът на турско кафе, което обожавах, се стелеше по цялата кухня. Сулейман бързо влезе в банята. Дори не успях нищо да кажа, като излезе, отвори хладилника и си наля пълна чаша вода. Той живееше със скоростта на светлината така сякаш бягаше нанякъде много бързо, или от някой, от когото не можеше да избяга. Аз никога не разбирах от кого бяга и какво го кара да бяга натам където така или иначе нямаше никога да стигне, защото е важно да оставаш тук и сега в хармония със самия себе си, в която той явно никога не е бил и за която всеки път се връщаше при мен, в моето сърце, където го пазих много внимателно. Той седна на дивана и включи телевизора, НТВ спорт, неговият любим отбор, футболен мач… И ето, че веселието ми малко спадна. «Ела при мен», – той ме придърпа към себе си на дивана и ме сложи да седна до него. Аз веднага започнах да го целувам, цял месец той много ми липсваше и живеех като върху вулкан, не му се обаждах и не му писах. «Прелетях 8 хиляди километра и дойдох от Иран», – той жадно ме целуваше. Изведнъж рязко стана и с един замах ме съблече. Той винаги ме събличаше гола цялата и веднага, не искаше да чака нито секунда.

Повдигна ме за бедрата на ръцете си и както беше прав ме наниза така, че за малко не умрях от оргазъм веднага. «Ти цялата си моя, кажи ми, че си моя». «Ти знаеш това, Сулейман». «Искам да го чуя от теб». «Да, аз съм твоя», – той никога не ми оставяше никакви варианти, освен само да го обичам. Забравях с него за всичко, какви изяснявания на отношенията, какви условия, какви разговори, той никога не искаше да губи и минута за някакви разговори с мен… той винаги взимаше моята ръка и ми казваше: «Бъди заета с мен». И това означаваше само едно, че той имаше малко време и всяка минута искаше да се потапя целия в мен. С мен той забравяше за всичко и винаги се връщаше при мен от всякъде, където и да беше… Както се връщаха от далечни походи войните в предишни времена. Аз винаги го очаквах. «Направи ми твоя вълшебен масаж», – Сулейман сложи моите ръце на кръста си. Той обичаше да да го докосвам с цялото си тяло. Това не приличаше на обикновен класически масаж, а на жива тантра. Никога нищо подобно не бях изпитвала в живота си, с него аз бях самата себе си, и правих само това, което исках. А исках само едно: да го обичам. Струваше ми се, че бях родена за това, за него, той беше за мен целия ми свят. И сякаш преди него аз не бях живяла. И когато той се появяваше, в моето сърце разцъфтяваше женствено цвете, цветето на моята безусловна Любов.

Изморен той най-накрая заспа по корем, а аз не го притеснявах, разглеждайки неговия широк силен гръб и хоризонтално татуираните крила върху целите му рамена и малък вълк-бозкурт, татуиран на лявото му рамо. Обичах да го галя. Под моите ласки той веднага се отпускаше и заспиваше. Той се събуди около 3 часа през нощта. Погледна часовника и се ужаси.. «Трябва да тръгвам», – Сулейман скочи от леглото. Накъде ли тръгва така късно? Помислих си аз. Никога не го питах за нищо, нищо за него не знаех, освен това, което виждах сама или това, което той между другото разказваше. «Идвам при теб вече 4 месеца, Мария», – както беше гол ме притисна към себе си. «И искам винаги да ме чакаш и да се грижиш за мен» – «затова и искам да ми кажеш «да», – «На кой въпрос трябва да ти отговоря?» – недоумявах аз. «Искаш ли да се преместиш да живееш при мен, купих апартамент недалече от теб, в Думанкая Тренд Резиденс. Съгласна ли си?»

«Не».

«Не разбрах», – той се сепна докато обуваше чорапите си.

«Турция е консервативна страна, моята репутация тук ми е много скъпа, не искам да идваш при мен като на гости».

«Нима искаш да се омъжиш за мен? Така ли е?» – той замръзна въпросително с дънките в ръце.

«Не», – ярко се изчервих аз.

«Не те разбирам. Ти не отговори на въпроси ми», – той не беше свикнал да се предава.

«Два пъти ти отговорих вече, Сулейман», – за мен всичко беше като в мъгла.

«Не те разбрах», – той стоеше като смутено момче, – «Ти не ми отговори». Аз стоях мълчейки, завита в хавлия, и чаках, кога ще се облече и ще си тръгне. Повече не влизаше в моите планове да се срещам с него. Нещо се страхувах сама от себе си.

«Лъжкиня», – изведнъж ме стресна Сулейман. Той мигновено метна панталона си, хвана ме, рязко дръпна хавлията ми, обърна ме и рязко проникна целия в мен. Той ме любеше така ненаситно, че мислих, че ще полудея. Вътре вече всичко ме болеше след месечно прекъсване. Той беше много голям, 186 см. ръст, теглото беше почти сто килограма. Сулейман винаги правеше това, което искаше. Той бързо свърши в мен отзад, извади своето естество и прокара с пръстите на дясната си ръка по цепката ми. «Ти цялата си мокра. Искаш ли още?» – той мушна пръстите си вътре и започна да ме ласкае. Цялата горях и не можех да спра. Исках още и още… застанах на колене и започнах да го смуча. И не можех да му се наситя. След това станах, завъртях го и го сложих да седне на леглото, след това се качих върху него и не можех да се спра отново. «Ти ме изнасилваш», – простена доволен Сулейман. Аз забавих темпото и започнах да сядам върху него така, че да може да се вижда почти целия. Той обичаше да гледа как аз сядам върху него и той влиза в мен. Това го възбуждаше. Най-накрая аз удовлетворих своята похотлива натура.

Сулейман се облече и вече в коридора ме притисна към себе си. «Ти би ли могла да живееш с човек, който е убивал хора?» – неочаквано ме попита той. «Това е негов избор. Аз мога да отговарям само за своите постъпки, – отговорих аз. «Добре. Твоят мъж ще бъде отговорен пред теб. Разбра ли ме? Ти напълно ще трябва да промениш живота си, да смениш фамилията и името си, ако искаш да се омъжиш за мен, Мария», – вече на прага ме предупреди той. Аз се разсмях. «Защо се смееш?» – попита Сулейман. Аз мълчах. «Върви», – целунах го за довиждане. Това беше доста болезнено, исках повече никога да не го виждам. И като затворих вратата, легнах сладко да спя. Винаги съм заспивала след като Сулейман си замине.

Сутринта се събудих с мисълта повече никога да не се срещам със Сулейман и си забраних да мисля за него. Единственото, за което помолих Бог, беше ако ми изпрати неочаквана непланирана среща с него, то тогава това щеше да бъде знак и чисто божие провидение.

През деня дойде да ме вземе един приятел и ние тръгнахме за среща в огромния търговски мол в Пендик. Вътре в себе си чувствах, че назрява нещо неочаквано, и не знаех какво е именно. Ние паркирахме колата, излязохме и докато минавахме покрай стъклените стени на кафе Digermen, към входа в мола, изведнъж видях на една от масите до прозореца седящия Сулейман да пие турски чай. Сърцето ми падна в петите. Помолих моя приятел да се качи горе сам и там да ме изчака малко. Той покорно тръгна към входа, аз като стрела се насочих към кафето. Сама не знаех какво правя, някаква неведома сила ме носеше към Сулейман, който нищо не подозираше, защото седеше с гръб към входа и не виждаше влизащите. Влязох, серцето ми биеше все по-често и беше готово да изскочи навън. Приближих се към масата на Сулейман и безцеремонно сложих чантичката си на столчето пред него. Сулейман вдигна очи и замалко не се задави с чая. «Ти не помисли ли, че може да чакам някого тук, Мария?» – без да ме поздрави, се обърна към мен. «Извинявай», – взех чантичката си от стола и се каних да си тръгна. «Сядай», – повелително изкомандва Сулейман. Виждаше се, че няма да се даде толкова лесно. И аз на него също. Седнах на стола срещу него. «Здравей». «Здравей, как ме намери?»

«Имам среща с партньори в този търговски център на горния етаж, дойдох с един мой приятел, те вече ме очакват горе, но на входа през стъклото те видях, и реших да се отбия да ти се обадя, Сулейман», – хитро му подмигнах аз. Той ми се усмихна из-под своя рижав мустак. Започнах да се смея. «Какво искаш? Донесете още един чай и меню», – подхвърли той към дотичалия сервитьор. Светът винаги се въртеше около него. «Знаеш ли, че когато те виждам, то полудявам и сама не знам какво говоря и какво правя. Извинявай, ако обичаш, че така безцеремонно седнах при теб. Извини ме, Сулейман, аз съм просто една глупачка…», – разсмях се аз. „Добре, приема се“, – весело ми подмигна Сулейман. Той отново стана самият себе си, и аз започнахда се отпускам по малко. „Знаеш ли, аз си счупих крака, когато вчера играх футбол. Докторът иска да ми сложи гипс“, – Сулейман без да откъсва поглед ме гледаше. Аз се засмях. « Защо се смееш?» «Защото ти никога няма да се съгласиш да ходиш в гипс, ти няма да издържиш нито ден в къщи», – отговорих аз. «Да, ти знаеш», – Сулейман тежко въздъхна. Виждаше се, че го измъчва силна болка в крака. Телефонът зазвъня. «Здравей, Али. Благодаря, добре. Вчера си счупих крака. Докторът иска да ми сложи гипс». Разбирах, че кракът силно го безпокоеше и костите могат да зарастнат неправилно, ако Сулейман не последва съвета на доктора, но нямаше смисъл да споря с него, когато той вече беше решил, затова просто мълчах. «Какво ще поръчаш?» – ме попита той отново. «Нещо сладко, имам нужда да премахна стреса», – усмихнах се аз и започнах да си тананикам заедно с песента от радиото в кафето. Сулейман широко се усмихна, винаги го забавляваше това, че с него се държах непринудено. «Донесете Магнолия, ще ти хареса, това е най-добрият десерт тук». Сервитьорът мигновено сложи пред мен купичка с млечно-кремов десерт. Дълбоко потопих в него цялата лъжица и загребах от дъното половината. Сулейман просто се разсмя, а аз продължих да пея. По душата ми сякаш драскаха котешки нокти. Чувствах, че тук приключва някаква история, «Да запазя ли за твоите партньори съседната маса тук, Мария?» – Сулейман с поглед показа на сервитьора да запази масата, а той веднага сложи табелка «Запазено». «Всъщност срещата ни е горе, всички вече ме чакат там, така че аз ще се кача при тях», – разбирах, че Сулейман се опитва да ме контролира и иска да разбере с кого дойдох тук. «Знаеш ли защо досега още не съм се оженил?» – изведнъж ме попита Сулейман. Аз замръзнах с лъжица от десерта в устата. «Веднъж ти ми написа, че би си тръгнала дори и от твоя мъж, защото съм добър любовник. И ето затова, аз не искам да си тръгнеш от мен заради някой друг». Аз съвсем смътно тогава разбрах смисъла на неговите думи. Толкова неочевидна беше за мен логиката на Сулейман. Но той никога не хвърляше излишни думи на вятъра и винаги е бил точен много мъдър.

Неочаквано за мен в ресторантчето влезе леко пълничка мюсюлманка на средна възраст, цялата в черно, покрита с хиджаб. Със появата и целият свят се завъртя около нея, макар че тя беше скромна и незабележима. Сулейман подскочи от масата и взе веднага всички пакети с покупките от тази жена, подаде ги бързо на сервитьора. Не виждах лицето на жената, защото тя седна сама с гръб към мен на съседната маса. А Сулейман се върна при мен. «Кога мислиш да отидеш на срещата?» – заинтересува се Сулейман. Не бях подготвена така безцеремонно да ме отпращат. Освен това, от момента на появяването на тази мюсулманка в кафето целият свят се преобърна за мен, аз потънах в някаква мъгла и не разбирах какво се случва наоколо. Разбрах само, че започнаха да се събират някакви роднини на Сюлейман, а да ме запознава с тях засега не му влизаше в плановете. Две години по-късно ще узная, че това всъщост не бяха неговите роднини, а роднините на негвата жена, за чеито съществуване никога нямаше да науча, ако не бях завела пет дела срещу Сулейман. Но това ще се случи две години по-късно. А сега просто станах от масата. «Много благодаря за десерта, Сулейман. Радвам се, че те видях», – благодарих на Сулейман, и едва не се разревах, че не мога дори да го целуна или да го прегърна за сбогом. Той ми кимна. Аз се качих с ескалатора нагоре, където ме чакаха приятелите. «Какво става с теб, Мария?» – заинтересува се Омер. «Не мога и не искам с никой да се срещам сега, Омер, нека да отидем просто на кино», – краката ми бяха като от памук, исках да седна някъде на спокойно място, където няма никой, за да разбера какво се случва в края на краищата с мен. Купихме си билети за най-близката прожекция, която започваше след две минути и седнахме по средата на последния ред на меко диванче. Омер, разбира се, разбираше, че никакъв филм нямам намерение да гледам. «Какво става с теб?» – Омер ми зададе отново същия въпрос. Аз просто плаках, сълзите на едри капки се стичаха от моите очи, аз не виждах нищо около себе си. Сакаш някаква пелена ме е обвила, и сълзите дойдоха просто като пречистване от всичко това, което се беше случило с мен по-рано. «Омер, искам да приема ислям», – прошепнах аз. Омер опули очи. «Разбираш ли, че това е сериозно решение, Мария?» «Да, аз искам да приема ислям днес. Има ли наблизо джамия?» «Добре, ще те закарам в една специална джамия в Тузла. Имаш ли кърпа? Трябва да си покриеш главата», – настоятелно ми препоръча Омер. «Да, разбира се», – свалих от шията шалчето си и го сложих на главата. «Не така, влез в дамската стая и я завържи така, както я носят моята сестра, нали помниш?». «Да, добре». Ние излязохме от киносалона почти по средата на филма. По пътя се отбихме да завържа кърпата на главата си и да облека жилетка с дълъг ръкав върху тениската, като я закопчах с всичките копчета до горе. Ние слязохме надолу, аз чувствах, че Сулейман гледа след мен през прозореца, защото с крайчеца на окото видях, че той седи на същата масичка, където го оставих. Знаех, че го изпълва любопитство от видяното: първо от моя спътник, второ, че съм излязла от търговския център покрита. Вървях без да се обръщам. Седнахме в колата с Омер и заминахме към Тузла. Тузла е малък спокоен район в покрайнините на Истанбул. Ние пристигнахме до старинната джамия Evliya Celebi Cami. Вътре нямаше никой. Омер ме заведе в отделението за жени и ме научи как правилно да се моля. Докато се молих, той записа за мен в тетрадката пет основни абзаца от Корана и основните молитви за всекидневно помазване. Ние излязохме. «Да тръгваме, ще те запозная с моето семейство. Трябва моите сестри да те научат как правилно да завързваш и носиш хиджаб», – той отвори вратата на колата и ме сложи на предната седалка. В мен се настани едно такова умиротворение и спокойствие след посещението на джамията. Разбрах, че започва нов важен етап в моя живот. Но аз дори не осъзнавах колко в началото съм на пътя, за който ми говореше наскоро Сулейман.

Изложба «Едно сърце за две страни»

Фотографиите започнаха да се събират от само себе си. В колекцията вече бяха 35. По това време, когато пристигнах в нашето руско училище в Истанбул и помолих директора да направи изложба от картини и фотографии «Едно сърце за две страни» на базата на руското училище почти година след падането на самолета, през октомври 2016 година, 9 картин от нашата колекция на Фонда все пак пристигнаха в Истанбул заедно с очарователната Алефтина, руска художничка от Санкт-Петербург, която ръководеше факултета за национална художествена култура в Държавната полярна академия, переименувана сега като Руски Държавен хидрометеорологичен университет. Това название трудно и аз дори изговарях…

След пристигането в летището Алефтина ми предаде в ръцете всички папки на Фонда и даде на нашия шофьор количката с картините. «Виждаш ли как исках да дойда при теб?! Знам, че много ме чакаше!» – този звучен глас можеше да бъде чут навсякъде и нямаше как да не бъде познат – силен, пропит с жизнена сила глас на жена-взрив, бомба, такава жена, която кара целия факултет да работи от сутрин до вечер.

…………………………………………………………………………………….

Настъпи юли 2017 година. Пътувах една сутрин по задачи в Културния център на Анталия, после в градската библиотека, където планирахме да открием отделение за книги на руски език със съдействието на нашия Фонд. Неочаквано зазвъня телефона. «Сулейман». Учудих се, но вдигнах слушалката. «Какво искаш, Мария?» – той ми говореше така, сакаш се бяхме разделили вчера. Не бяхме се виждали със Сулейман девет месеца. «Искам теб, ти знаеш. Силно ми липсваш», – честно си признах аз. «Добре. Вероятно утре рано сутрин или днес вечерта ще излетя за Баку. Ако не замина, ще ти се обадя днес и ще се срещнем днес вечерта». «Добре, договорихме се», – затворих телефона и подскочих от радост. Толкова радостна не помня да съм била скоро освен като отидох при Сулейман в Сараево и неговия чичо ме возеше покрай търговския център, разказвайки с гордост какво означава за тях в семейството Сулейман, колко е готин и как всички го обичат. Тогава усмивката ми беше до ушите и аз бях на седмото небе от щастие, предусещайки радостта от дългоочакваната среща.

Така беше и сега, след дългата раздяла, гласът на Сулейман ми се струваше толкова роден и близък, че бях готова да обгърна целия свят със своята огромна любов, която струеше от мен и никак не беше готова да се събира цялата в сърцето ми….

Вечерта и на следващия ден Сулейман не ми се обади. Но аз не унивах, знаех колко беше зает, особено през летния сезон. Заминах по работа в Истанбул. В Истанбул, както се очакваше получих смс «Къде си?» «Аз съм в Истанбул». «Когато се върнеш, напиши ми». «Добре, ще се върна след два дни».

След като се върнах от Истанбул в Анталия още от летището изпратих локацията си през вайбър на Сулейман. «Ти в Анталия ли си?» «Да, току що кацнах». «Ела при мен тази вечер в 21:00». «Къде?» «В Зигара». «А как ще вляза там?» «Ще кажа на охраната да те пуснат». «Добре», – отговорих аз, но нещо ми подсказа, че постъпвам неправилно и изобщо не трябва да ходя там. Но още вечерта красива такава с пола до пода стоях до входа в неговия хотел, като хипнотизирана. На охраната казах своето име, охранителката нещо бързо попита някого по телефона: «Г-н Сулейман Ви очаква», – отговори ми тя приветливо. Доближих се до рецепцията, подадох своята ID карта на мениджъра, и докато тя правеше копие, влезе Сулейман, с тен и по шорти и тениска. Той директно се насочи към мен.. Както винаги той не искаше да губи нито минута. «Здравей, какво чакаш?». «Здравей. Там правят копие на моите документи. При вас е строго», – усмихнах се аз. Той бързо влезе зад рецепцията да вземе моята карта, но мениджърът вече ми я върна. И Сулейман бързо хукна след мен. «Ела с мен». «Къде?» «При мен в стаята», – каза Сулейман. Аз се учудих. Такъв обрат на събитията не очаквах. Отдавна е бяхме се виждали. И видимо, той беше решил да ми покаже накуп цялата прелест на своето битие, без да скрива нищо от мен. Неговите вещи бяха разхвърляни по цялата стая: тениски, шорти, чорапи… Огледах с поглед наоколо – нямаше място, където да мога да седна. Сулейман седна на леглото, като ме покани да седна до него. Но аз целомъдрено останах права близо до изхода. «Кажи ми, Мария, как може жената, която ме обича, как изобщо може жена-мюсулманка да изпраща в чата голи снимки на един мъж на друг мъж?!? Няма значение, че той е негов брат! Отговаряй!» Учудих се, защото това се случи преди почти година, на миналия празник Курбан Байрам, когато по-малкия брат на Сулейман, пристигайки при него на гости от Германия да си отпочине в Анталия, ми изпрати съобщение в месенджъра на фейсбук. Искаше да се запознае с мен като ме покани да дойда при него в хотела за почивните дни от Истанбул в Анталия като ме уверяваше, че на него всичко му е позволено, защото по-големият му брат е Генерален директор. Тогава Хасан не знаеше, коя съм. Той изобщо нищо не знаеше. Той просто искаше да задоволи своето мъжко самолюбие като ми изпрати в чата своя немски телефонен номер, и очакваше моя номер. После ме добави във вайбър, а след това ми изпрати своите снимки със слънчев загар от Зигара и красотата на своето мъжко естество, като ме покани да се присъединя към него. Аз бях в шок. И разбира се веднага изпратих тези снимки на неговия по-голям брат, Сулейман, с подпис: «Не знам при кого сега да дойда. И двамата братя ме канят да дойда в Зигара». Сулейман тогава бързо изскочил от кафето, откъдето си пишеше с мен онлайн, и направил една бърза разборка с по-малкия си брат, който уж се канел вече да идва да ме посреща на летището в Анталия. Тогава те доста сериозно се скарали заради мен, може би и щяха да се сбият… Не знаех как е завършила тази история между тях. Но явно с примирие, след като мина толкова време. Но сега, стоейки пред Сулейман при него «на гости», се учудих, че той си спомни онази история с едногодишна давност …. Аз потънах в размисъл «Отговори ми!» – гласът му сякаш беше някъде надалече. «Сега именно за това ли искаш да поговориш с мен, Сулейман?» – попитах го аз. «Не знам, твоят брат сам ме намери във фейсбук и първи ми написа. Останалото го знаеш вече». «Не ме лъжи!» – Сулейман негодуваше, той не мислеше, че нещата ще станат толкова сериозни. Но тогава той още не знаеше, а и аз също, къде ще ни доведе това в бъдеще. «Нося ти каталог на нашата изложба „Едно сърце за две страни“. Отивам да изпия едно турски кафе. Надявам се то е все така вкусно както и преди, а ти в това време разгледай нашия каталог. А след това ще се срещнем, ако искаш,». Сулейман се учуди на такъв развой на събитията. И докато още нищо не беше успял да предприеме му оставих каталога от нашата чудесна изложба на масата, и излязох. Насочих се към любимия бар до морето, където правеха най-вкусното турско кафе. Топла августовска вечер, приятна музика от бара, поръчах си турско кафе. Сервитьорът с бяла колосана риза бързо ми донесе кафе с лукум и прохладна вода. Аз се наслаждавах. Мислех си, че всичко трябваше да стане по съвсем друг начин. Аз изобщо не си представях така нашата със Сулейман среща след дългата раздяла. «Къде си? Чакам те, побързай», – долетя изведнъж съобщение от Сулейман във Вайбъра. «Пия кафе, то все още е така вкусно при вас», – отговорих аз. «Добре, това ти е подарък за рождения ден. Допивай си кафето и идвай по-бързо». «Моят рожден ден е след седмица, Сулейман. Разгледа ли каталога?» – отговорих аз. «Не. Ела да ми го прочетеш на глас». Допих си кафето и се качих. Не ми се искаше да се връщам при него, но се отбих вежливо да се сбогувам. Сулейман предвидливо ме обиколи от към гърба и заключи вратата. На мен това изобщо не ми хареса, защото не влизаше в моите планове да оставам повече тук. Но той вече беше се доближил плътно до мен и ме помириса отзад от главата до петите, убеждавайки се, че ароматът е все още мой и аз съм същата, обичаща него, дошла при него тази вечер. Той ме прегърна в гръб през талията, и започна да целува шията ми, сваляйки блузката ми. Аз се съпротивлявах. «Какво правиш? Пусни ме». «Недей да ме лъжеш повече никога. Защо дойде при мен? Какво искаш от мен» – той изведнъж бързо вдигна полата ми и прекара пръсти през слабините ми. «Виж, ти цялата си мокра като водопад», – той се подсмихна. За един миг се оказах на леглото, където вече бях гола. Сулейман рязко разтвори краката ми и влезе в мен. «Кажи ми, че ти липсвах», – неговият тон не предполагаше съпротивление. «Да». «Кажи ми, че ти липсвах», – настояваше той. «Да, ти ми липсваше. Много», – не можех да го лъжа. Доволен той започна да ме целува още по-неистово, и това продължаваше в близките няколко часа. Вече беше съвсем късно. Сулейман, както и преди, сложи моите ръце на кръста си. «Направи ми твоя вълшебен масаж». Аз му се подчиних. Той блаженстваше. Той винаги обичаше как се докосвах до него. Моите топли длани докосваха неговите татуировки на гърба му, обичах да галя крилете му, които бяха се разтворили върфу целите му широки рамена.. «Вече е късно, трябва да тръгвам», – изведнъж се сетих аз. Сулейман се учуди. «Ще ти дам един шофьор, ще му кажеш адреса си. Къде живееш сега в Анталия? Той ще те закара направо вкъщи». «Добре». «Трябва да тръгвам, защото имам работа». «Така късно?» – учудих се аз. «Да». Бързо се облякох, докато той се обаждаше на своя шофьор. Сулейман ме целуна, плясна ме по дупето както винаги, и аз заминах. Вкъщи веднага заспах. След седмица той отнова ме извика при себе си, всичко се повтори. Съвсем скоро се преместих по-близо до Сулейман, в малка лятна къщичка с портокалова градина в Белдиби до морето. Мислих си тогава, че ше направя ремонт и спокойно ще презимувам там. Сулейман беше против това. Когато дойде на гости през първия ден на Курбан Байрам, то от прага още започна да протестира «Ти някога била ли си тук през зимата? Ты представяш ли си какво се случва тук, Мария?» «Не. Но мисля, че тук е много спокойно и хубаво, нито туристи, нито някой, който би могъл да ме безпокои». «Не знам, желая ти успех». И той замина както винаги по работа.