Негостолюбиво село
Русинът, господин – нека го наречем Матвеев, отдавна заселен и на служба в София, страстен велосипедист, яхаше на двуколната си машина по правото и гладко шосе оттатък Враждебна, което се протакаше като опната струна из Софийско поле.
Жълтеникав облак прах се вдигаше от колелата, забуляше пътника и каскета му и се движеше заедно с него из равнината като една вихрушка, гонена от вятъра.
Матвеев беше пропътувал петнайсетина километра с голяма бързина сред несносната тежчина и жега. Залутал се тъдява по обяд, той беше потен, запъхтян, пламнал. Глад и мъчителна жажда се притуряха при умората му и увеличаваха нетърпението му да стигне първото село, което стоеше на пътя му, за да обядва.
Слънцето печеше нетърпимо от безоблачното лятно небе: омарата трептеше над пожълтелите стърнища, полинели лъки и засъхнали угари, които даваха тъжност на гледката. Никакъв звук от щурец по земята или птичка във въздуха не оживяваше глухотата на безлесното поле. Гущери се щурваха край пътя, уплашени в дрямката си от велосипеда.
В кръгозора през омарната мъглица планините очертаваха пречупените си линии в небето, също безцветни, мъртви под нажежените лучи на слънцето; те сякаш бягаха още по-нататък. Бягаше и съзираното по дърволяка си село, в което се впиваха жадните погледи на Матвеева. Както обикновено бива в минути на нетърпение и по равно поле, пътят се виждаше по-дълъг и целта се отдалечаваше като измамлив мираж.
Матвеев се каеше, задето се увлече в това пътуване през най-силната жега. Засъхналото му гърло гореше от жажда, струваше му се, че мозъкът му е запален в главата, гладът чрез остри бодове в желъдъка издаваше своя алчен гняв.
С истинска радост Матвеев спря пред първата отворена кръчма на мегдана в селото. Той допря велосипеда си до олупения зид и се обърна към шопа, що стоеше на прага, за да му поиска вода.
В тая минута се зададе един конник с каскет и гетри, който яхаше бързо по посока на София.
Матвеев позна в него един приятел, чиновник при едно чуждестранно учреждение в София, и го поздрави по немски.
– Африканска жега – каза конникът, като спря за минута, бришейки си потта по челото.
После се озърна по пустия мегдан, окръжен с плетища и дрипави къщурки, и прибави:
– Африканско село!
Па като запали цигара, продължи игриво:
– Да, африканска страна… Аз давам срок хиляда години на тоя симпатичен народец да се цивилизова… Вярно ли казвам? Обичам да се срещам с тукашните селяни, знаете ли защо? Защото по една асоциация на идеи винаги си спомням вълците и веприте, които биехме в горите на вътрешна Бразилия… А там прекрасен лов, любезни мой… Тука бедно, само пъдпъдъци… Но я виж там тоя с мустаците, на вратата! Един барнум би платил скъпо и прескъпо за него. Ах, тоя народец… Казвам ви: хиляда години срок давам. Вие, драги мой, направихте височайшата глупост, която познава историята. Сбогом!
И конникът поздрави весело и отмина.
Матвеев се обърна към кръчмаря:
– Хей, давай мене хладната водата!
Русинът, макар и живял в България доста, не знаеше още поне сносно български. Руският му език бидейки разбиран от всички в столицата, той не беше усетил нужда, нито ходеше пък да научи местния. На тая леснотия в общението с българите се дължи явлението, че русите от всички славянски народи най-мъчно и най-слабо усвояват българския език.
Кръчмарят, един здрав, гоен, червенобузест шоп с хитри очи, с големи, дълги до ушите ястъклии мустаци, каквито често учудват по селата, не се помръдна, като че не чу. Види се, че чуждото лице с голяма руса брада на пътника и грубичкият завален език, на който му искаше вода, му направиха лошо впечатление. А може би и наглият поглед на конника го разсърди.
Матвеев седна отвън на трикракото столче под сянката на стряхата, бришейки потта си и очаквайки вода.
Той се зачуди, когато видя кръчмаря, облегнат небрежно до вратата, че стои спокойно, чешейки влакнестите си гърди.
– Дай водата бе! – извика той нетърпеливо. Тоя рязък тон съвсем го погуби в понятието на шопа. Той се изкашля и продума кратко:
– Нямаме вода.
– Няма вoда? – попита учудено русинът
– Няма, господине.
– А в селo няма?
– И в село няма.
– Как?
Матвеев се разсърди.
– Ти вреш! – каза той.
– А?
– Фонтан няма?
Шопът никак не разбра.
– Кой ти разбира от езика! – избъбра той пренебрежително и си влезе в кръчмата.
Матвеев кипна, но реши да действува с благост на упорития неприветлив селянин.
– Молим, платим… – подвзе той, като се изправи на вратата.
– Молиш се, ама късно… няма вода… – прекъсна го шопът и захвана да треби по поличките, дето се редяха чаши и съдове.
Приближиха се и други селяни, привлечени от велосипеда, още новост по онова време. В тая жега те носеха кожуси! Кръчмарят излезе и се посшушука с тях. Очевидно той им обясняваше с какъв човек имат работа. Те климнаха одобрително, напълно съгласни с онова, което той им казваше.
Русинът, възмутен, попита селяните отде пият вода, като посочи един кладенец наблизо.
– Из тоя кладенец само добичетата поим, водата не чини за хора, господине, не добра вода – отговориха те.
– Но человеци где поят се ?
– Ние ли? Ние си наливаме вода е-е-ей от тамока, от изворо при могилата ете… – и селяните посочиха един гол уединен рът, който стоеше надалече най-малко на пет километра. После прибавиха ухилено:
– Ваша милост с тия дяволски колца завчас ще хвръкнеш там – и те посочиха велосипеда.
Русинът ги погледна с ужас: жаждата го мъчеше, а тия селяни го пращаха още пет километра в пека! И как тъй може да съществува това село без вода край него? Той извади пари да им даде за водата, която биха му донесли от някоя къща. Но му отговориха, че нямало на тоя час вода никъде! Как! Хрумна му тогава да иде да се напие от блудкавата вада на кладенеца, но почувствува отвращение и поиска вино, поне с него да залъже на миг жаждата си.
– Свърши никсе винoто господине – отговори кръчмарят – няма.
Той поиска поне да яде.
– Има яйцо?
– Няма.
– Има сирене?
– Няма.
– А пилето?
– Нямаме пилета.
– А там има – каза той, като посочи няколко кокошки, що кълвяха по мегдана. Кръчмарят отговори:
– Они са болни, не са за ядене.
Матвеев изпули очи.
– Дайте хляба само!
– Да ще господ хляб…
– Что?
– Свършил ни се, да прощаваш.
И другите селяни казаха, че у тях децата изяли всичкия хляб.
Ужасно.
Матвеев сред това село приличаше на пътник, заблуден в неизвестна пустиня, умиращ безпомощен от жажда и глад. И горко обидно чувство се появи в душата му.
"И ние ляхме кръв за тоя народ! – си помисли той злобно. – Може би имаше право фон Шпигел… – и повтори на ума си последната фраза по немски: Sie haben die grösste Dumheit in der Geschichte gemacht. Да, да, величайша глупост! Има право фон Шпигел…"
Трябваше да вземе какво-годе решение: или да продължи пътя си до обетованата могила, или да се върне веднага назад и да пие от поточето, което бе съгледал някъде далеко из полето.
Когато размишляваше кое решение да вземе, селяните се шушукаха, поглеждайки ухилено чужденеца. Стори му се, че имаше злорадство в тия погледи.
При вида на това безсърдечно отношение – защото не можеше да няма в селото вода, хляб и всичко – той пламна от ярост и избълва въз тях една руска псувня, останала фамилиарна у нашите селяни още от руската война.
Той намери само тоя способ да облекчи гърдите си, за да не бъде задушен от талаза, на неудържимия гняв, що кипеше в него, па било, че за това злите селяни би му заплатили с бой.
Чудно нещо! Вместо сръдня и докачване да покажат, селяните си продумаха нещо весело, па се приближиха.
Кръчмарят, който беше и кмет, пръв взе думата:
– Ваша милост от кой народ си, да прощаваш?
Матвеев отговори злъчно:
– Руский!
Кръчмарят го улови за ръката с желание да се здрависват.
– А бе холан, човече, оти не ни каза по-рано, ами ни мъчи така и ни увре в грях?
И селяните един въз друг се заредиха да му хващат ръката. Кръчмарят смеешком му обади, че го взел за "шваба" – в Софийско шопите така наричат неславянските поданици на Франц Йосифа – по вида му и като видял, че приказвал немски с конника.
– Па и приказката ти беше една такава без вкус, не за в хората.
Дойдоха и други селяни и взеха да се ръкуват. Кръчмарят ги оттикна и каза:
– Оставете го!… Ела, господине, всичко дал господ у нас: и студена вода, и вино, и хляб, и пиленце за христиени като ваша милост. Ху, да се не види макар как не ни изпсува по-рано, да се сетим, че си наш челяк – нали сме си пусти говеда.
И знаменитият гост биде триумфално въведен в хладната механа.
* * *
По това време именно Стамболов, още всемогъщ властник, говореше на дописника на Келнише Цайтунг:
– Аз ослабих руското обаяние в България за пет-десет години.
Ако искрено е говорил Стамболов, това показва, че тоя даровит държавен мъж е бил лош психолог.
София, юни 1901
Михал Чонин
Разказ
Ето какво ми разказа г. К… в Градската градина:
Бях се наскоро завърнал от емигрантство в Русия.
Една юнска вечер, подир вечеря, дойдох тука да прекарам приятно няколко време при свирнята на циганския оркестър.
Беше още рано, та посетители почти съвсем нямаше.
Едвам ми донесоха кафето, зададе се насам един господин, моя пора, добре облечен, приближи ме и свойски си подаде ръката.
И аз му подадох моята, зачуден малко.
– Добър вечер! Не познавате ли ме ? – попита той усмихнато и принудено.
– Не мога да се сетя, извинете – рекох аз.
– Как? Михал Бекяров? – допълни непознатият.
– Не съм чувал това име.
– Да, да, да! – изсмя се той, – тогава ме викаха просто Михал Чонин в училището… Не помните ли? Ние бяхме съученици.
Името Михал Чонин изправи веднага в паметта ми образа на един мой съученик и приятел от преди трийсет години, отдавна забравен съвсем.
– Радвам се – казах аз с непритворено удоволствие и приканих стария приятел да седне.
* * *
Аз го гледах сега под освещението на лампите и никак не можех да позная в тоя повяхнал човек, с поглед скърбен, с лице бърчаво, избраздено от грижите на живота, моя едновремешен школски другар, пъргавия, ясния, жизнерадостния юноша, с когото делях игри, ученишки буйства и често – наказанията с дрянова пръчка за тях.
Той се викаше тогава Михал Чонин, беден сирак, носейки името на майка си Чона, защото баща му бе умрял преди добиването му. Как го обичах тогава?
И докато той ми говореше за едно, за друго от далечното и близко минало, аз, отговаряйки му само с къси "да" и "не", унасях се мислено в оная непрежалена епоха на чисти радости и безгрижни вълнения, свързани с живота на ученика. И спомените ми възкръсваха на рояци, ясни и пленителни, за борбите, лудориите на безпечните палави юноши, които бяхме тогава, ние, сериозните сега мъже, претоварени от грижи, рано застарели, обезкуражени от измамите на горчивия живот.
И докато Михал Бекяров ми говореше, аз се виждах с Михаля Чонин – покатерени по черешите в нашето лозе, или брулейки недозрели ябълки по клоновете, надвесени над пътя от някоя чужда градина; виждах игрите ни на "роби" въз голата рътлина отвън селото, гонейки се в шумни дружини, боси – ние не знаехме обуща, – запъхтени, с изплезени езици; или зимно време, мръзнейки на двора по часове недалеко от един запънат в тора капан, издебвахме улавянето на някое врабче, което по-хитро от нас, отказваше се да клъвне коварното зрънце, турено за стръв; или бягахме от уроците по аритметика на циганите в колибите, търпяхме геройски студове и пренасяхме геройски после бойовете…
Ето един път ни запряха под одъра в училището, в пълна тъмнина, за наказание, че бяхме пуснали едно жабче в измлака на страхливия наш даскал… Михал замяка като котка в затвора, за да подплаши изобилните мишки, там и разсмя учениците и самия учител, който ни освободи, за да може спокойно да свърши урока… Тия лудости – когато бяхме в приготовителното училище.
По-после, долнокласници, ние вилнеехме цели дни по кърища, по долини и урви, зле учехме уроците, ядяхме киселец, пушехме цигари от сух орехов цвят, къпехме се във вировете под планинските водопади в една вода с температура близо до нула градуса, с бузи пресинели, без да ни втресе…; огласявахме балканските долове с бунтовни песни и класното училище в отсъствие на учителя; или обучавахме ръката си в мерене, лучейки с камъни гробищата зад черквата в училищния двор.
И чрез тия бесни салмувания ние, без да знаем, поемахме издълбоко талази от животворен планински въздух, развивахме мишците си, закалявахме нежния си организъм, може би и духа за по-леко противодействие на бъдещите жизнени несгоди… и допълняхме празнината в училищната програма, дето имаше риторика, пиитика, патология – бог да прости добрия ни учител П…! – а гимнастика нямаше.
* * *
И онова минало повече и повече въставаше пред мене благодарение на Михаля Чонин. Аз се зарадвах, като гледах стария, забравен приятел от детинската и юношеската възраст. Той ми ставаше сега близък, сроден, окръжен с обаянието на спомените ми. Когато най-после се измъкнах, освежен от техните вълни, аз го заразпитвах за живота му, за положението му и той с умилена излиятелност ми повери несветлото си, тъжно житие, което се четеше по лицето му.
Напуснал училището една година преди мене. Вуйчо му, обущар в село, го турил в дюкяна си да го учи занаят. Научил Михал обущарството и работил до Освобождението. После напуснал тоя занаят, за да вземе участие в повдигането финансите на Източна Румелия в качеството си на бирник в Панагюрище. Но един ден панагюрци изгонват с тояги и с брадви бирника си под предлог, че те са изгорели във въстанието и земята им ражда само дренки, та няма от какво и за какво да плащат даждие… От Панагюрище минал не помня в кой град на областта, дето служил по просвещението и се оженил щастливо за една вдовица, която му донесла зестра два дюкяна и пет момичета от първия си мъж. Михал не се ограничил само с тая скромна деятелност: той се намесил и в политиката, зел участие и в Пловдивския преврат на 6 септември, а по време на Сръбско-българската война станал вестникар, за да подкрепи народния дух в борбата. Бил после съдебен пристав, полицейски пристав, околийски началник. Тая служба е била апогеята на неговото възвишение по обществената стълба, защото след това му тръгнало назад. Запрели го за някакви политически работи, а когато го пуснали, той гладувал няколко месеца без никакви средства за съществувание, после гладувал като отговорен редактор на някой софийски вестник, гладувал като избирателен агитатор. Едно счупено ребро в някакво сбиване при избор му останало само спомен от последното бурно поприще.
Трите му момичета и жена му се поминали. Двете му дъщери и един син ходели сега на училище.
– А сега как се поминуваш? – попитах го.
– Тъпчем земята – отговори Михал с горчива усмивка, като се поизчерви.
* * *
В това време се зададоха към нас двама мои познайници.
Като ги съгледа, Михал стана смутен, прости се с мене и си отиде бърже.
– Какво се разговаряхте с негова милост? – попита Ц., като ми подаде ръка.
– Бекяров ми е стар приятел от детинство. От тридесет и повече години не го бях виждал, побъбрихме си.
– Нещо разправи ли ви?
– Тоест, какво?
– По политиката например.
– По политиката почти не говорихме.
– И добре сте сторили.
– Повечето време той ми разправяше биографията си. Но защо тия въпроси?
Другарят на Ц. подзе:
– Разказа ли ви биографията си до края?
– Близко дойде до него, но прибърза и си отиде.
– Като видя нас – каза той.
Аз го изгледах очудено.
– Но какво имате против него?
– Добре, аз ще ви доизкажа края на биографията му – каза горният и като се огледа предпазливо назад, дето много маси бяха заняти от посетители, каза ниско:
– Бекяров е "адютантин" сега.
– Адютантин? Какъв адютантин?
– Така наричаме сега полицейските шпиони, от които гъмжи градът.
– Предпазвайте се – забеляза другият.
Аз ги гледах смаян.
– Шпионин? Невъзможно!
– Шпионин е от няколко месеца – прибави Ц. – Завчера положително се убедих. Показаха ми по секрет разписките му в полицията и същия ден го ругах на улицата. Той се смути и побягна, както побягна и сега.
При това откритие аз се почувствувах зашеметен като човек, когото удрят с топуз по главата. Веднага си обясних знаковете на смущение у Михаля в края на беседата. По дланта на дясната ми ръка, с която бях стиснал неговата, усетих студени нервозни тръпки, като че бях фанал змия.
Бедният, нещастният!
До късно тая нощ не можах да заспя.
* * *
От тоя ден Михаля Чонин твърде рядко виждах, а съвсем рядко срещах. Той ме избягваше. При среща на улицата се втурваше в друга напречна улица. Срамуваше се от мене. Имаше още чувство за срам у него. А това значеше, че съвестта не беше умряла: умрял беше за обществото само човекът.
И аз се не можех, не исках да повярвам, че моят някогашен приятел – връстник Михал Чонин, нежният, живият, ясният Михал бе станал шпионин, бе достигнал до най-позорното нравствено падане. А очевидността беше тука нагло убедителна… Аз бих желал да не бягаше от мене, да опровергаеше страшното подозрение – и лесно щях да му повярвам… Но тоя бягаше от мене.
Съблазните на живота, нуждите му, поразиите му, вихрите на обществените страсти бяха го рано изтръгнали от скромното, но сигурно убежище на честния труд, та да го фърлят в талазливото море на явния живот, с душа неподготвена за сурова борба и за съпротивление. Жалка играчка на случая, на хората, на фъртуните световни.
Бедният Михал!
Аз го презирах и го жалех.
За да изкара в тежката неволя залъка си, той се бе оставил да се плъзне и халоса в едно блато от срам, срам, чиято тиня нищо не измива: нито поправлението, нито покаянието, нито даже подвизи.
Кражбата, която законите строго наказват – даже разбойничеството, даже злодейството, за което човешкият съд е немилостив, често могат да намерят извинението си в немотията, в нуждите, в лошия нагон или отхрана, в полудите на страстите – често даже намират пощада.
Шпионството – зловещ двойник на предателството, – което никой закон не преследва, никой съд не наказва, не намира прошка в съвестите. За тоя позор няма милост.
Той беше шпионин! Той шпионуваше съгражданите си, приятелите си, роднините си!
Тоя Михал, както ми каза, има още три деца. Кога да е, случайно или от хорската жестокост ще чуят тия думи: "Баща ви беше шпионин!" Какво щяха да почувствуват ? Те щяха по-малко да настръхнат, ако им кажеха: "Баща ви беше убийца!"
Нещастникът!
* * *
Минаха се няколко месеца.
Един път получих едно писмо с непознат почерк, без подпис.
Авторът му, когото веднага познах, че е Михал Чонин, се обръщаше към мене със следните думи – аз ги предавам. буквално:
"Когато се видяхме в градината, аз знам какво ви каза г. Ц. Извинявайте за моята погрешка (той наричаше това погрешка), но аз само заради децата, които бяха гладни и голи, та паднах в изкушението на дявола. Заради това много се срамувам от вази, когато например да ви срещна. Извинявайте, пропаднал човек съм, заради че се намирах в голяма нужда и в положение на сериозност (и бил е още вестникар?!). И затова дръзнах да ви напиша настоящето писъмце, за да ми олекне малко на сърцето и по-добре да не съм се раждал. С почитание."
Имаше нещо трагично в това безграмотно, несвързано писмо. Аз виждах, че човекът е загинал, безповратно загинал. У него съзнанието съществуваше за гнусотата на поведението му и му тежеше, но решителност да го напусне не се виждаше. Животът му посочваше толкова начини чрез честен физически труд да изкара прехраната си, колкото оскъдна и да бъде, но той го не виждаше.
Аз стъпках писмото.
Нещастникът!
* * *
Видях го още отдалеч, на дълги промежнини, два-три пъти, после го не виждах в София.
Вероятно премести се в провинцията, там да изпълнява мръсната си длъжност.
Аз го забравих.
Един летен ден се спуснах в Княжево от едно пеше пътуване до Златѐте мостове във Витоша. От камъняците едната ми обувка силно се разпра на носа и в първата градина, дето се спрях да почина, попитах за кърпач тъдява. Напътиха ме недалек, към едно дюкянче край пътя. Там заварих кърпача. Той с шило в почерняла ръка, с оваляна мешинена престилка, кърпеше внимателно с наведена глава един войнишки чизъм, стиснат в коленете му, едно хлапе изрязваше на масата му ивица от кожа.
Майсторът, както беше вдълбочен в работата си, не ме видя. Той си изправи главата и ме погледна само когато му казах: "Помози бог!"
Какво беше моето удивление, когато в тоя човек познах Михаля Чонин!
Той скокна стреснат, огледа се, побледня и направи неволно движение към вратичката в дъното, като да бяга, като човек, заварен в неприличен вид или в неприлична работа.
– Чакай, чакай, Михале – извиках аз, – дай да я стисна от сърце тая попукана, куражлия, честна сега ръка!
София, май 1901