Боже, колко е добро под тая музика!
II. Възкачвам се по рътлината през високата росна трева
Възкачвам се по рътлината през високата росна трева, между младите акации, поимайки в гърдите си дъх от косено сено, и се спирам на върха, отдето се гледа нашироко и надалеко.
Там по-видело, но природата още е в сън, полумракът още се задържа в падините, в горите на Люлин планина, в сънливата още банкинска долина, дето се вие рекичката под върбалаци. Скалистото чело на Витоша се откроява сурово, горделиво, мълчаливо в пустините небесни.
А под мен птичия концерт, останал далеко, по-префинен се чува; чува се и неспирний шум на скока по-долу, който кара воденицата, чуват се селските петли, закукуригали яката. Отдалеко, от едно спяще в нива стадо, са лавнали кучета: моят силует на върха е привлякъл вниманието им и ги е разсърдил.
И селото, накацало по двата бряга на дола, спи непробудно, със спуснати завеси на прозорците на гостилници и къщи, в които обитават временни банкински гости. Две ранобудни селянки изкарват говеда по стръмнинето на отсрещния рът, по окосената ливада, отдето ми иде мирис.