II. И наистина тежко беше положението на тоя човек…
И наистина тежко беше положението на тоя човек. Ненко беше сетен сиромах. Да беше самичък, тая дума не би била на мястото си у нас: една душа как да е, нахраня се; но Ненко имаше многобройна челяд: шест деца, от които най-малкото на пет месеца, и майката болна – пак от толкова време насам, вследствие на добнването. Тия шест деца искаха да ядат заран и вечер – всеки ден – без да имат всеки ден да ядат; болната не можеше нищо да хване и не оздравяваше. Казват, че теглото ни е по-леко, когато го споделят и други; вярното е, че няма мъка по-ужасна за един баща в положението на Ненка. Един ред несполуки в живота бяха докарали Ненка до тая печална крайност. Дребен, но честен търговец преди Руско-турската война, той биде съвършено разсипан през нея, както хиляди и хиляди българи в Тракия. Подир свършването на войната той се задоми в полуразрушения си роден град, който не щя да напусне вече.Там залавя разни търговии.занаяти и работи, но във всичко се опари, всичко му вървеше на поразия и от година на година все риташе назад, додето му хвръкна нищожният капиталец. Лани той затвори бакалничката, която му остави и един дълг на бай Филипа. Оттогава той е празен и търси някаква службица, за да се помине, той и челядта му.
– Въртях, суках – не би; пак служба ще ме опере. Големи търговци сториха като мене – зарязаха търговията и се заловиха за месечините – казваше си Ненко.
И търсеше служба. Най-напред търсеше разсилен да влезе в някоя канцелария (той беше малограмотеи и по-високо не диреше), после се помъчи да се настани служител в някоя митница или нейде на станция, па най-после стана благодарен и да го турят на бариерата, да наглежда за б а ч ъ т; но никъде място за него не се отваряше. Истина, дваж бе подушил празно място за служба на разсилен, но когато се беше представил да я иска, бяха му отговорили, че не могат да го приемат, защото не е "поборник"… "Изгорял съм!" – отговори той, но напразно… И така, той ходеше празен повече от година и половина вече в безплодно тъпчене праговете и тропане по портите за служба. Всеки ден положението му ставаше по-тежко; най-напред оскудията, после немотията проникнаха из всичките врати и прозорци на къщата му. Жена му дене и ноще предеше, като една машина, и само от дребната печалба от преждата се хранеше къщата, но от пет месеца тя легна болна, па и до днес – и гладът дойде на гости… Ненко по цял ден липсваше от къщи и само късно вечер се връщаше с едно чело, натоварено от сърдити бръчки и черни облаци. Децата се умълчаваха, щом се подадеше баща им. Те му се виждаха като малки мъчители и тирани – пратени от бога за негово наказание, – на които гърлата вечно зееха да ядат, а той им се виждаше като плашило с намръщения си образ и на всички къщата беше черна и прилична на тъмница, която ги притискаше и душеше с голите си стени, но от която не можеха да се отърват…
III. Щом забелязаха, че баща им излезе, децата шумно се втурнаха вътре при майка си с по комат в ръце…
Щом забелязаха, че баща им излезе, децата шумно се втурнаха вътре при майка си с по комат в ръце. Боси, дрипави, с побледнели лица, те ръваха гладнишки хлебеца; те наобиколиха майка си и се вгледаха невинно-учудено и тъжно в изпитото й от дълго боледуване лице. Тя бе замижала и се унесла като в дрямка. Одевешният тежък разговор с мъжа й, в който действителността се разкри пак пред очите й във всичката си безутешност и безпомощност, я разстрои силно и умори. Тя търсеше сега да си почине, при всичко,че немирните деца правеха шум в стаята. Дела шъташе нещо ту вън, ту вътре, но не вечерята тъкмеше тя за баща си – той не ядеше в къщи, откак бе легнала болна жена му. Макар още малка, нуждата я отрано научи на труд и търпение и тя бе поела всички къщни грижи, гледаше болната, ходеше по пазар и до аптеката и носеше на Соломона евреина едно по друго последните съдове и покъщнини… Но оголялата къща и опустелите полици показваха, че отдавна вече нямаше какво да се носи и продава…
Из един път децата се умълчаха и изхвръкнаха из къщи, като подплашена куда. Те чуха, че вратнята се хлопна и че баща им трябваше да иде. Наистина, Ненко се връщаше с едно вързопче в ръка. Чудно нещо, лицето му сега беше съвсем друго: една блага усмивка го осветляваше, то отдавна не беше така приветливо и добро.
– Анке, заспа ли? – попита той болната. Тя отвори очи и тутакси забеляза изражението на физиономията му. Тя се подпря на лактите си и се поиздигна на възглавницата.
– Добра е работата – каза й той.
– Какво? Бай Филип?… – запита развълнувано тя.
– Бай Филип видях, но преди да ида при бай Филипа, срещна ме господин Хайков и ми каза, че нарочно ме дирил днес да ми обади, че ми намерил служба, сигурно, та утре да се явя в полицията.
Лицето на болната светна.
– Каква служба, Ненко?
– Стражарин! – отговори Ненко.
Той произнесе тая дума без въодушевление. Очевидно, не му беше по воля тая служба: той не беше нито дирил, нито мислил стражарин да става.
И по лицето на жена му, заедно с радостта, се изобрази учудване.
– Господин Хайков тая работа можал да сполучи за мене – прибави Ненко; – от търговец – жандарин; ще приема, какво ще правя, няма да ида да крам… Слава богу и това че се намери…
– Света Богородичке, сполай ти пак – избъбра Ана, като се прекръсти покъртена.
– Де са малките? Нека дойдат да вечеряме всички заедно, купил съм едно-дружко – каза Ненко, като разгъваше кърпата.
– Хъ, Делке, повикай ги сега малките ония чапкъни…
От много месеци Ненко не беше се усмихвал в къщи и не беше казал блага дума на децата си. Сега, като се усмихваше и нему съдбата, добрите чувства и бащинската нежност пак заговориха в неговото естествено добро сърце. Децата, с учудени очи, овлажнели от детинска безконечна радост, наобиколиха баща си, който пръв път в.место груби погледи или плесници раздаваше им кротки усмивки… Доброто прави добър човека. По едно тайнствено психическо въздействие и майката изведнаж се сети по-добре. Тя взе участие във вечерята и пи с голямо наслаждение чашка хубаво винце, което Ненко прати Дела да купи. Ненковата къща тая вечер светеше от обща и задушевна радост: надеждата, наконец, беше гостенка тука.
IV. Новата служба, колкото и да не беше по сърце и по характера на Ненка, намери в него разбран и деятелен изпълнител…
Новата служба, колкото и да не беше по сърце и по характера на Ненка, намери в него разбран и деятелен изпълнител. Той съзнаваше, че тая служба беше неговото спасение и спасението на семейството му; затова той я прегърна с горешина и почти с любов.
Началството забеляза скоро пъргавината и досетливостта му и по-важните поръчки възлагаше на него. И инак Ненко се съживи, ободри и измени: лицето му се изясни и подмладя, очите загледаха живо и самоуверено. Тъмножълтеникавата стражарска форма му прилегна и стоеше красиво на изправената сега снага. Децата му с възторг се спущаха на него, за да му пипат червените екселбанти и да му повдигат тежката сабя, когато той наминеше у тях си. Тяхната радост беше неизказана, дето гледаха баща си в такива шарени "капитански" дрехи. Ана и тя скоро-скоро захвана да оздравя, тя вече можеше да походва из къщи и да похваща едно-друго. Със заплатата от първия месец Ненко се доста позакърпи: къщата му се снабди с някои най-необходими нужни неща и скромната вечеря го чакаше всяка вечер, когато не дежуреше, а с част от заплатите на следвашите месеци той тъкмеше да изплати дълга си на бай Филипа. Бързо се въздигаше къщицата на Ненка, благодарение на разумното разпределение на малката месечина. И Ненко повече и повече се прилепяше на длъжността си, която правеше светла епоха в неговото тьмно и много трудно съществувание. Това залягане негово се подгряваше още от доброто отнасяне на пристава – правият му началник, човек строг, но разбран.
На втория месец той беше още по-добре. Предишният му предразсъдък против полицейската служба съвсем изчезна. Ненко разбра, че това ще бъде попрището му занапред, и реши здраво за него да се държи. Но в средата на втория месец един облак мина през кръгозора на Ненка: назначиха друг пристав. Тоя чиновник беше груб, свиреп и доста блъснат. Той не притежаваше нито способността на предшественика си, нито неговата справедливост, за да оцени качествата на подчинените си и да им вдъхва привързаност към себе си: той успя само да им вдъхне страх… Но те забелязаха, че той беше по-силен от първия пристав, защото правеше разни произволи, без да се бои от някаква отговорност; очевидно той се опираше на силен гръб. Ненко утрои енергия и усърдие, за да не даде ни най-малък повод за незадоволство. Той пренасяше търпеливо всички сприхавости и несправедливости на новия си началник. Той се възмущаваше, но се миреше с това. Призракът на предишната сиромашия го плашеше и правеше да претърпява леко сегашните несгоди. Те бяха тъй нищожни в сравнение с първите! Но и те изчезваха завчас от ума му, щом се озовеше в къщи, в кръга на семейството си, на което беше той сега провидението. Къщата изкупуваше мрачния и студен участък. И Ненковото съществувание продължаваше да тече така тихо, почти благополучно.
V. Третият месец от служенето му, а той беше август 1886 год…
Третият месец от служенето му, а той беше август 1886 год., донесе познатите политически смутове, които се отразиха силно и на Ненковата съдба. Деятелността на полицията закипя трескава и страстна. Както всички затвори и участъци, и Ненковият се напълни със затворници. Ненко усърдствуваше най-много за тая работа. Той беше хвъркат. Човек прост и с твърде ограничено гражданско развитие, той мътно разбираше значението на събитията, в които и нему се падаше да играе ситна роля. Той виждаше в тях главно сгоден случай да развие още по-голяма деятелност и енергия и да спечели чрез това разположението на началника си. Никакво друго нравствено побуждение или политическа страст не го движеше. "Политиката е за големците, а нам, на дребните хорица, се пада само да слушаме каквото ни кажат и да пазим залъка, дето ни дава царщината", мислеше си Ненко. В продължение на цяла неделя той падаше като мълния на всички, които му се посочеха от пристава за арестуване.В него се пробуди нагонът на копоя и той намираше вече даже наслаждение в тоя човешки лов. Един случай само го наскърби: той бе принуден да закара в затвора и бай Филипа, който го улесняваше в тежките времена. Когато обади вечерта на жена си, тя страшно се разядоса, но скоро и тя се убеди, че Ненко не можеше другояче да направи, като беше под заповед. Въобще през тия тревожни дни Ненко малко оставаше у тях си, той надве-натри хапваше и тичаше на участъка, дето го викаха куп работи и дето нощуваше.
Една вечер, един час след като бяха изпратили Ненка от вечеря и току-що се готвеха да си легнат, вратнята се потропа. По тропането Ана позна, че мъж й се връща. "За какво ли?" – помисли си тя.
– Дело, иди отвори на баща си.
Скоро Ненко се зададе в двора. Ана гопресрещна, но той не продума нищо и влезе в стаята. На светлината на ламбата жена му видя, че лицето му е много тъжно. Тя го попита безпокойно какво се е случило.
Той сложи на ковчега стражарската си шапка, отри потът, който обилно течеше по челото му, и изпъшка дълбоко и мрачно.
– Тичал си пак много някъде, та си се изпотил… Какво е, Ненко? – повтори тя.
– Лошо, лошо, Ано, не питай… – избъбра той глухо.
На Ана се преметна сърцето при тия страшни думи. Сълзи завчас бликнаха на очнте й.
– Какво е, извадиха те мигар? – попита тя със схванат глас.
Ненко се уплаши като видя как страшно побледня Ана и се разтрепера; той побърза да я успокои:
– Не, не това, Ано… слушай…
– Не? Ами какво е? Защо дойде?
И тя впиваше болезнен, пламнал поглед в неговия.
– Не, казвам ти, Ано – слушай… – бърбореше той.
– Ненко, та кажи каква е работата?
Ненко въздъхна дълбоко и продължително.
– Работата ето каква е – захвана той, като стана прав и втренчи решителен поглед в бледното лице на жена си… – Приставът тая вечер ме вика в канцеларията си… Намирам го сърдит, пиян, проклет, както всякога. Казва ми: – Ненко, долу в избата на участъка колко души си турил? – Единайсет души, господин пристав, има… – Там е и Стоян Кунчов? – И той е там, казвам аз… – Вземи, каже, та ги изкарай оттам, тури ги на друго място, а само Кунчов да остане в избата. – Добро, господин пристав, и те ме молиха днес да ги преместим, че ще се издушат… – Много не бъбри, слушай какво ти казвам: Кунчова само ще оставиш в избата и ще му вържете ръцете. – Слушам, господин пристав, казвам. – Слушай още, казва ми пак: видиш ли оная пръчица? И аз гледам в къта: пръчица не, ами цяло кросно… Хванах да разбирам къде отива думата… – Вземи, каже, тая пръчица, ти имаш здрави ръце, и тупай, тупай, тупай, додето не остане ни един кокал здрав… Слушаш? Мене ми щръкнаха космите на главата. – Господин пристав, казвам, прощавай, но аз не мога такова нещо… Аз съм бил търговец човек… – Какъв чорт си бил, не зная; сега служиш на отечеството си и за отечеството не това, ами и живот да жертвуваш! Чуваш ли, живот да жертвуваш за спасението на отечеството! А ако разсъждаваш – сваляй формата и саблята, тозчас!… Очите му светнахакато на звяр. Аз се слисах. Какво, да ида да пребия човек с дърво, като куче! Сторил ли ми е нещо Кунчов? Как да дигна ръка въз човек невинен и да бера грях?… Рекох да кажа тия работи на пристава, но той, какъвто е луд… Па помислих и за тебе, и за децата, пак ще останем без хляб, като ме изпъдят… Само като си напомня, Ано, това, светът ми се завъртява. Мислих, мислих, па си рекох, каквото ще да става и…
Ненко се пресече и не доиздума.
– И ти отиде в избата да биеш човека? – изкрещя Ана уплашена.
Той я изгледа прехласнат.
– А какво да правя? – попита той плахо.
– Да си дадеше оставката! – извика Ана, като го устрелн с поглед.
– Жена, и аз тъй сторих и никого не бих… И пак ще се гладува – продума ниско Ненко.
– Така? Добре; аз оздравям вече, ще работя… Господ няма да ни остави!… – извика детински радостно Ана.
Но след две минути, когато Ненко пак излезе да си донесе вещите от участъка, нещо я стисна за гърлото и тя се тръшна на земята и захълца като луда: гладът, мъките и нещастията от утре пак наставаха.
VI. На сутрешния ден в участъка ставаше весел разговор между стражарите…
На сутрешния ден в участъка ставаше весел разговор между стражарите.
– Ама гъска, а! – чудеше се един. – Да си плюй на хляба за хатъра на Кунчовия дирник… Па помогна ли с това? Кунчов пак яде боя…
– И бой какъв, ще му държи влага, дор е жив – допълни друг остроумно.
– Наистина, страшлива баба излезе тая маскара Ненко.
– Ще ли сега Кунчов да му върже месечина?
– Ама и ние тупахме до воля. Мен ми се поизметна ръката – каза един сух и чер стражарин, като си протягаше дясната ръка из въздуха.
– Колко му ударихте на Кунчова бе, броихте ли ?
– Аз ги броих до едно място сопите, па зарязах.
– Аз ги броих – отзова се един млад с едвам наболи мустаци стражарин.
– Колко са? Деветдесет и шест?
Младото момче изгледа гордо, па каза:
– Много си далеч, Христьо: колко пъти пука топа по байрям в Цариград, ти си бил там?
– Сто и един път?
– Да!
И стражарчето пак хвърли победителен поглед на другарите си.
– И все по голо?
– Да.
– А бе даул сте го направили? – изсмя се весело и гръмогласно един.
– Ама и той ревеше, като една турска бурия.
– А бе защо го биха него?
– Кой го дявол знае? Хайков и пристава нещо си шепнеха снощи, па тогава… Ама кеф ми ставаше, като пръскаше от месата му оня червен шадраван…
И всичките се изсмяха.
После от тия лакоми подробности пак минаха на Ненка и засипаха присмивки и укори на неговата глупост, която показал оная вечер. И имаше защо: за тия хора беше непонятно и непостижимо това Ненково отказване от служба за такава нищо и никаква работа.
О, жестоки времена! О, жестоко племе!
Героизмът на милостта е непознат за твоята душа! Жестокостта е елемент, присъщ на нашата българска природа, тя е проникнала в плътта и кръвта ни заедно с първите дихания на живота, заедно с отровеното мляко на нашите майки-робини. Не говорете ми за изключителните времена; не оправдавайте чрез политическите бури, които разлюшкаха страната ни, това ужасно проявление в нашия народен характер. Историята на никоя европейска революция в XIX век не е отбелязана с такива безпощадни зверщини и подли жестокости. Ни една от тия революции няма Конарета, Старопатиците, със зверските изтезания! Текли са кървави реки, падали са хиляди глави, сривали са се тронове и царства, но тия събития са били само страшни – не гнусни по жестокостта си. Да убиеш един въоръжен и опасен за тебе неприятел е простително, то е природният, жестокият природен закон на самозащитата, макар че и него граф Толстой счита за престъпленпе и дело несъвместимо с високия идеал на християнството. Но да изтезаваш или да накараш да изтезават една вързана и беззащитна жертва, без полза, без нужда, често без да я познаваш, това е варварщина на канибал, обяснима само чрез най-ниското културно равнище; а понеже ние сме европейци и прогресивен народ, то как инак да се изтълкува у нас същото грозно явление, ако не чрез вроденото в душата ни, сраснатото с нас още от деца чувство на жестокост и немилосърдие към ближния? Ние видяхме не преди много в столицата обесването на неколцина злодейци. Знаете ли кой извърши тоя ужасен и отвратителен акт? Няколко стражари, които доброволно приеха ролята на джелати… Някои от тия хора без друго са женени, имат семейство и вечерта ще прегръщат без трепет невинните си дечица със същите ръце, с които са прикачвали с позорното му було обесника на въжето. Във Франция, дето съществува смъртна казън, властта би се харно поизпотила, доде да намери за каквото щеш възнаграждение охотници да заместят държавния джелатин в случай, че той изчезне някъде. Това жестокосърдие не е дял само на хора от ниските среди, на декласираните – то е природно и на просветените, и на университантите!… Не смея да привеждам примери, че срам ми облива челото!… "Изгони природата из вратата, тя ще влезе през прозореца", казва една световна пословица. Така и у нас: книгите, науката, идеологията успяват само навреме да поприспят свирепите нагони в душата ни, но не да ги изгонят от нея. Такива прерождения не стават така лесно, трябва за тях да работят цели поколения; трябват исполински усилия, за да се смекчат нравите у тоя народ и да накараш оня, който носи сабята, и оня, който държи книгата, да познаят, че преди да бъдат българи и тигрове, са человеци. Аз бих желал, щото в нашите училища, при другите науки, да се въведеше и нова наука: за человеколюбието. Нека този велик принцип на хуманност да проникне и в колибата, и в палата, и в черквата. Вместо думите: "Съединението прави силата", девиза високополитическа, нека се турят над вратите на Народното събрание кротките думи на Исуса Христа: "Любите друг друга!" – девиза високочеловеческа! У нас са проникнали от през море разни нови прогресивни учения: имаме либерали, имаме партизани на социализма, имаме ги на демокрацията, имаме даже партия републиканска и радикална. Няма ли кой да основе партия на милосърдието?…
1893
Улица "Братиано"
Една шушка история
През миналия септември, сред най-силния разгар на румънско-българската свада, когато слуховете за неизбежност на войната ставаха сè по-обезпокоителни и държаха нащрек всички умове, г. К. Цанков, стар заслужил деятел по нашето революционно дело в Румъния, ми разказа следната си ауденция у румънския пръв министър Йон Братиано:
Изпращането чети в Турция беше донесло много главоболия на тогавашния кабинет. Братиано горещо съчувствуваше на българите и гледаше през пръсти на революционната ни деятелност в румънската земя. Заваляха остри ноти от Портата; опозицията, на чието чело беше Карп, сегашният румънски пръв министър, от своя страна люто нападна правителството, че е оставило да стане Румъния огнище на бунтовнишка агитация на българите и с това е докарало опасни международни заплитания. Братиано се бранеше, както можеше от тия удари, но положението му ставаше се по-тежко.
Един ден получих писмо от Ивана Касабов, редактор на "Народност", из затвора. Обаждаше ми, че го запрели, и молеше да направя, каквото мога за освобождението му. Веднага отивам у Братиана, с когото се познавах. В антишамбра му намирам много свят. Познавам там влиятелни боери, депутати, журналисти. Повечето от тях ме познават. Давам си картичката на разсилния, но малко надежда имам да бъда приет. Въпреки моето очакване, разсилният иде и ме кани да вляза в гостната стая. След една минута влиза и Братиано през вътрешните врата, поканва ме любезно да седна и ме пита за целта на посещението ми. Разправям му.
"Бъдете спокойни, каза той, затвореният ваш другар ще бъде пуснат утре или други ден. Това затваряне беше една мярка, наложена от обстоятелствата… Видите какви крясъци стават…"
Аз му поблагодарих и станах. Той сам ми отвори вратата и излезе след мене. И като ме изпращаше през тълпата присъствуващи власи, той ми завика:
"Вие, българите, сте безумни хора, вие сте размирници и опасни, вие злоупотреблявате с нашето гостоприемство… Пак ви казвам: стойте мирно или ще ви изгоня из румънската земя!" И лицето му беше така гневно! Аз бях поразен. Пред самите стълби той ми фана ръката за изпращане и пак ми каза разлютено:
"Помнете! Аз ще зема най-крайните мерки против вас, ако не бъдете умни!" А ръката му така силно, така дружески, така знаменателно стисна моята!
Аз разбрах, че това стискане значеше: "Не вярвайте каквото ви говоря: Братиано е сè ваш приятел!"
На заранта Касабов беше пуснат.
При тия възпоминания лицето на г. Цанков доби покъртен вид. Той прибави:
– Братиано падна скоро подир това, падна от нападенията на опозицията, главно – за своята българофилска политика… Чувам, че румъните сега се готвят да дигнат на своя велик държавен мъж и патриот паметник в Букурещ. Няма да е зле в София поне една улица да наименуват "Братиано". Той заслужава тая чест. Кой знае, без Братиано нашата история може би да не беше такава, каквато е днес.
София, 1900