Война въз едни одър
Сръбско-българската война! Това настървително название личеше с големи букви по театралните разгласи, разлепени по улиците. Веднага подир него следваха героите на войната: княз Александър, крал Милан, Кевенхюлер; майор Гуджев, майор Попов, майор Николаев – двамата последни живи и здрави още в София! – Беше там и сръбският герой Катанич и други още герои, сръбски и наши. Истина, Бендерева нямаше – като се знаеха отношенията му с княза Александра, не го бяха турили в компанията…
При такава богата и съблазнителна обява, иди та устой на увлечението! Реших да ида. Аз с трескава бързина вечерях и тръгнах към булевард "Мария Луиза", отдето вече раздирателният гърмеж на оркестъра далеко ме посрещаше и ми казваше да бързам.
С много мъка си пробих път през любопитната тълпа при входа на летния театър и влязох в градината. Пълно. Сè еснаф хора, македонци, деца, евреи. Едвам си намерих място на първия чин.
След няколко минути завесата се дигна. Действието е в Пловдив. Дъното на сцената е декорирано с планински видове, представляващи Родопската планина (тъй бях длъжен да мисля). Там княз Александър и трите майора. Първият в синя униформа, нисък, мургав, черноок, сух – както видите – цял княз Александър! Майорите – и те толкова прилични на първообразите си. Носят кирливи и износени униформи – защо да си хабят новите в сражението ? Лица глупави и уплашени, постоянно с ръка под козирог. Единият – кой майор представлява, не зная – носи някаква военна шапка, безименна шапка, прилична на калугерска скуфа, която само една червена кръпка отстрана показва, че трябва да се счита за кавалерийска.
Княз Александър държи дълга обвинителна реч против крал Милана "разбойникът" и заповяда на майорите си да поведат българската армия към неприятеля. Майорите мълчаливо изслушват и тръгват. Ръкопляскания. Завесата се дига пак и княз Александър се покланя вежливо на публиката. Из кулисите се появи шапката с червената кръпка, с очевидното желание да получи част от лаврите, но завесата бързо пада пак. Оркестърът загърмя.
Втори акт. Сливница. В дъното на сцената – първият пейзаж, който сега представлява сливнишките висоти. Няколко мига тишина като пред буря. Внезапно влизат с голи мечове майорите, след тях българската армия. Тя състои от пет войника! Един от тях с исполински ръст, чер и груб – трябва да е шоп. (На чина се казваше, че е истински войник). Друг с висока, рунтава кожена шапка, с дъно от бял плат, каквато носят кавказците. Останалата част от армията по нищо не е внушителна. От другата страна се появи сръбската армия – шест души с кепѐ на главата. На един ширитът е златен – трябва да е сръбският главнокомандуващ!… Ура! Бой!… Само с щикове. Сърбите се държат добре. Две минути трае сражението и никой не е победител. Даже кавказецът пада ранен или убит. Исполинът шоп се разсърдва, той намира, че съпротивлението на сърбите трае прекалено дълго, замахва яростно с пушката и щика и поваля на земята трите четвъртини от сръбската армия. Тогава сърбите се признават победени, армията им – останалите двама души – отстъпва в безредица. Заглушителни ръкопляскания! Майорите се кланят вежливо на публиката, но тя ръкопляска на гиганта-шоп, истинския герой на сражението. Завесата пада. Музика.
Трети акт. Драгоман. Сцената представлява планински вид (Родопите и сливнишките висоти трябва да се считат сега драгомански висоти). Нов бой, на щикове пак. Българската армия напада с ура сръбската. Кавказецът не е умрял, защото е на първия ред. И сръбската армия е пак в първия си брой. Тука българският майор изяда няколко щика по рамото и по ръцете, той рискува да падне в плен, понеже в разпалването си озовава се в сръбските редове. Спасява го исполинът, който с един ужасен замах туря край на сражението и спечелва победата за българската армия. Сърбите срамно бягат и оставят бойното поле насеяно с трупове: трима души. До тях кавказецът пак паднал! Тоя път изглежда умрял. Завеса. Ръкопляскания. Пак се дига завесата. Победителната българска войска се кланя. Но истинският победител, исполинът, е срамлив момък и се крие отдире.
Четвърти акт. Цариброд. Сцената представлява планински висоти – първите, но, моля, мислете ги за драгоманските. Бой на щикове. Войната отива към края си, но ни един топ, ни една пушка не е изгърмяла още! Като древните войски и тия се бият само с голо оръжие и мишци. Железата чаткат, щиковете звякат, българските ура гърмят. На Цариброд сърбите вече са уморени и обезсърдчени, те скоро отстъпват. От тях се отличава само майор Катанич, с високо перо на глава. Той се бие като лъв, поваля българските майори и кавказеца – забравих да ви кажа, че кавказецът пак бе възкръснал – жилава душа! Но в минутата, когато Катанич наближава да изтреби цялата българска армия, ето пак ужасният шоп: с един страшен удар го поваля на земята, фаща го за нозете и го завлича роб в кулисите. Въодушевени ръкопляскания. Завесата пада и се дига. Майорите се кланят. Но дека е шопът? Публиката него търси.
Пети акт. Пирот. Сцената представлява планински висоти. Молим: не ги вземайте за царибродските! Пак бой с щикове и с голи саби. Ни един топ, ни един гръм от пушка. Тук вече зема участие и сам княз Александър. Как храбро се бори той! Странно защо тъй късно го изваждат – трябваше още в разгара на сливнишкия бой да се яви… Но драмата, известно, не е история. Плененият и ранен с девет рани сръбски витяз, майор Катанич, пак се бие срещу българите. Оздравял дяволът!… Исполинът тоя път има превързано челото си с кърпа: ранен е в царибродския бой. И как страшно отмъщава сега! Наляво и надясно трупове около него. Той излиза начело в борбата, като оставя зад себе си и княз Александра, и майорите, които в тоя бой са окичени за заслугите си в миналите боеве с нови ордени от княза. Публиката ги търси по гърдите на шопа и недоумява… Ура! Победа! Сърбите бягат! Княз Александър с гол меч ги гони зад кулисите, последван от майорите и от армията си. В опашката й върви безсмъртният кавказец!… Завесата пада. Ръкопляскания и ентусиазъм. Дига се пак.
Аз ставам и си излизам. Войната е свършена.
Отидох в съседната градина, та при песните и игрите на италианската скитнишка трупа да си отдъхна и побягна от зрелището на тия безконечни боеве и кръвопролития. После, не исках да присъствувам на унизителната за моята народна гордост сцена, появяването на гордия австрийски пратеник Кевенхюлера със заповед да се върнем назад подир толкова бляскави победи… Но когато италианската трупа запя късове от прелестната Gran Via, през стобора пак се чуват ура, чаткане на саби и бой ужасен! Песнята се заглуши от гръм. Е, превзехме Пирот – какви боеве по-нататък?… Може би Ниш превземат? Страшни ръкопляскания от театъра заглушиха песента на италианците. Слава Богу!
След десетина минути тъкмо когато дебелият италианец в костюм от XVII век запя с умилителни махания нещо от операта "Троваторе" – нов бой оттатък! Ура! Чаткания на саби и мечове, викове победоносни, възклицания на умиращи в борбата.
Вероятно превземахме Белград!
Значи, българската армия не се подчини на Кевенхюлера!
И аз искрено съжалих, че рано напуснах зрелището на новите триумфи на княз Александра, на исполинския шоп и на безсмъртния кавказец!
1899
Под есенните лъчи
De la depouille de nos bois
L'automne avait jonché la terre
Le rossignol était sans voix
Et le boccage sans mystere.
Millvoye
Оня ден, в сряда, слуховете за министерска криза бяха задържали всички столичани в града. Денят беше прекрасен. Слънцето радостно грееше от лазурното светло небе на есента и пръскаше въз умислената вече природа своята сладка, животворяща топлина, топлина тиха, пролетна… Княз Борисовата градина беше пуста, и полето отвъд нея беше пусто. Витоша, покрита с тънко було от първия сняг и обвита в прозрачна мрежа от мараня, добиваше странна някаква прелест и сякаш стоеше по-далеч в кръгозора. Аз напуснах алеите на княз Борисовата градина и се запътих към Курубаглар, чийто гъсталак, нашарен вече със златисти тонове на есента, блазнеше неодолимо душата ми със своята скръбна обайност и поетическо спокойствие. Горните стихове на Милвоа, учени още на чиновете на пловдивската гимназия, ми оживяха на ума и будеха спомени за една друга, минала пролет, минала безвъзвратно…
А министерската криза беше опустила полето. Никого не виждах да се разхожда в тоя ден – сладостен пролог на софийската великолепна есен. Далеко само нейде, зад укреплението, чернееха се в кръгозора две човешки сенки, уединени, безвестни. Само те се чернееха в безлюдния кър. Вероятно двама влюбени в тая министерска криза!
* * *
Седнах под сянката на един виш в Курубаглар, в меката тревица. Между клоните се отваряше вид на София – цяла бялнала от лъчите на слънцето. Градският шум стигаше омекнал и префинен до мене, приличен на един далечен стон. Меланхолията и покоят на гората от лески, вишове, тръносливки, липи, стройни тополи, която ме обгръщаше, тихият шопот на шумата, благодатното чувство на усамотеност и свобода тука, златните листа, които капеха въз мене… всичко това беше твърде хубаво, твърде поетическо. Зелените шубраки, гъстите шумаци тайнствено ме окръжаваха, като че криеха в своите тъмни пазви някакви сладки изненади. Въображението ми се настървяваше и вълшебният свят на поезията си фърляше булото въз тоя кът. Уви, син на един прозаичен век, аз нямах духовната наслада на древния елин, та с вяра да одухотворявам тая красива и тайнствена местност, толкоз идилична и толкоз пренебрегната.
Напусто в тихите шумаци
се вслушвам вила да запей,
не чакам в тъмните гъстаци
русалка да се забелей…
При сè това министерската криза траеше още… Внезапно видях, че тук не беше съвсем пусто и безлюдно. Между клонака се провираха две – русалки не, а две жени в черно, една възрастна, другата по-малко възрастна и хубавка. Присъствието на тия посетителки наруши пълната усамотеност на тоя чаровен кът, без да му отнеме прелестта. Напротив… Двете госпожи минаха под няколко дървета, търсейки по-добро място или по-добра сянка, за да седнат. Аз се зачервих от мисълта, че за една минута бях помислил, че аз един съм, който обичам природата и ценя сладостта на мечтанията под сенките курубагларски. Не, имало и други мечтателки.
После ми дойде на ума, че може би аз седях във владението на тия госпожи, защото те погледваха с недоумение или стеснение към неканения гост. Тъй трябваше да бъде. Веднага се зачуха гласове и смехове зад шумака и един рояк деца и жени се показаха с връзки и със стъкла в ръцете, пресрещнати от мечтателките. Разбрах, че веселата дружина идеше да направи тука един полски пир – в разгара на министерската криза. Аз вече ставах излишен. Станах и си тръгнах нататък.
* * *
Гласовете се не чуваха вече под ореха, дето пак седнах. Аз се предадох изново на сладостната лен и тихи блянове сред зелената самотия на гората. Няколко птици цвъртяха близко някъде. През клоновете небето се синееше: разкъсани сребристи облачета се лутаха из ширините му, замрежвайки понякога слънчевото търкалò, за да светне веднага още по-радостно и победоносно през клоните. Боже, колко е добро. Но през шумака туптенето на тъпани и пищенето на зурна екнаха недалеко и размътиха тишината. Трябва да бъде някаква сватба, циганска сватба в курубагларската махала Перловец, която е отсам реката. И тая музика ми науми детинството. С каква радост съм я слушал в нашето село! Как много говори на душата ми тая дивашка музика! Тогава… Уви, тогава не само тя беше пълна с прелест… всичко, всичко беше радостно… Времето минаваше неусетно, бързо. Слънцето наваляше към Люлин планина: сенките ставаха по-дълги и прохладата по-чувствителна. Аз се изместих на слънце и то ме заля със сладострастен топлик. Един океан от лъчи падаше от небето. Лъчи топли, нежни, гальовни като прегръдки… Хубав е тоя пусти Курубаглар! Но защо това чепато, грубо, варварско име, което опозорява тая местност, жилище на нежни дриади?… За по-голяма жалост неговата идиличност всеки ден се нащърбява. Прозата отвред прави юрюши въз него: ралото унищожава зелените му ливади, казармите и арсеналът му откъсват всяка година късове от разкошните поли; уродливи къщички и дрипави бараки фърлят пошлата си нота в неговата красота; пороите изриват дълбоко плещите му. Напущат го русалките на поета, песните на славея, звукът на цалувките и поезията… И тъпанът тупаше – посред самата министерска криза.
* * *
Смъкнах се през сенчеста урва за към Перловец. Из тесни улички, пълни с тишина и помия, край ред къщици бедни, нещастни, със загради от газеви тенекии и съвсем без загради, аз вървях, изгледвайки с любопитство насядалите на припек по дворищата сиромахкини жени, които предяха и кърпеха. Една табла над кръчма привлече вниманието ми. Тя би привлякла всекиму вниманието. Там имаше раздирателен надпис: "Кръчмарница Наполеон I-й!" Френският полководец, изрисуван на кон там, сочи на няколко солдати към две пирамиди. Отдолу думите: "Мислете прочее, че четиристотин века гледат на вас!" Това е превод на знаменитата и празна фраза на генерала Бонапарта: "Soldats, quarante siècles regardent sur vous du haut de ces pyramides!" Това невинно "Мислете, прочее" и тая малка грешка в цифрите ме прави да се поусмихна. В същото време един дрипав господин с шапчица на велосипедист излиза из кръчмата. Питам го – отговаря, че е кръчмаря. Аз се одързостявам да му забележа, че 40 века гледат пирамидите, а не 400.
– Не е така, господине: четиристотин века – отговаря кръчмарят поучително.
Аз го уверявам, че неговата история го лъже. Той настоява, че моята лъже. Зафаща се кратка учена препирня. Но той ме праща да прочета по-хубаво историята на Наполеона и да не говоря за неща, които не разбирам добре. И с един победоносен вид ме остави и отиде в циганската къща, дето блъска тъпан. Посрамен и сконфузен, аз доста меланхоличен се завърнах в града, още цял нащрек и вълнение от слуховете за министерската криза.
30 септември, 1899
Инвалид
Той е инвалид.
Млад е още, но е инвалид. Бурите на живота го сломиха преждевременно: той биде уволнен преди няколко години.
От няколко години той не намира служба. Той се чувствува като човек, изфърлен от корабокрушение на пуст бряг.
А беше млад и развит – и сега е такъв. Радва се още на силни мишци, годни за силен труд, и на неутолима охота да се наслаждава от живота без труд и без усилия.
Но защо му са всичките тия дарби?
Той е без служба.
Той е непотребен вече, той е безпомощен, той е инвалид. Налегна го оскудия.
Най-напред с много двоумение, с много вътрешна борба той реши да се обърне към щедростта на приятели. Но каква борба! Но жестокото чувство надви над чувството на достойнството в него, което изпротестува във вид на червени петна по челото му.
– Неловко ми е много, но извинете за дързостта ми, господин Иванов: заемете ми петдесет лева. При първия случай ще побързам да ви се отплатя.
Подир временното улеснение нуждата пак дойде по-нетърпима, по-наложителна.
Борбата пак се зафана в душата му. Странно, той се зачуди, като видя, че тая борба беше по-лека. Прежните спазми на самолюбието не бяха тъй болезнени. Тури си ново копче вместо падналото на връхната дреха, закърпи разпраното под мишницата и доста смело приближи един друг приятел:
– Моля ви, заемете ми, Стефанов… Една непредвидена нужда…
Той сега поиска по-малко.
Той получи просеното и весел се отдалечи с облекчено сърце, понеже му се стори, че само мигновено челото му се сгорещи едвам, когато каза горните думи.
Третият път той подложи ръка с леснотията на привичката. Той поиска и получи в заем още по-малка сума: петолев. Кирливата му от двенеделно носене яка ставаше се по-кирлива, цепките на дрехата му се умножаваха заедно с цепките на самолюбието му, което обръгна и не чувствуваше болежи.
Около него трудът шумеше в напрегнат живот, зееха широки друмища за честна, скромна работа, която дава залък сух, но сладък… Но той гледаше само към една посока: вратата на службата, която сè стоеше затворена за него.
Минаваше времето. Подир бедността и оскудията дойде нищетата, гладът. Изхлузените му по пейките на кафенетата панталони и нечистият му вид отвръщаха лицата на познайниците му; но той не изпитваше вече гняв, нито стид, когато те присторено го не съзираха или се отбиваха в друга улица за избягване срещата му. Той одрипаве нравствено, както беше одрипавел външно. Но когато случайно ги срещнеше или ги издебнеше, те покорно бъркаха в джеба си, за да напипат лев или половин лев.
– Господин Петров, моля… Само това? Благодаря…
Днес той вече е на последните стъпала по лестницата на униженията. Единият му крак е стъпил в блатото на нравствената пропаст. Бледна жертва, изгубила вече способност да роптае и да се срамува.
Има нищети, които извикват жалост, други пробуждат заедно с жалостта и отвращение. Той извиква само отвращение.
Той живее отдавна от случайните подозрителни доходи на комара, от джебовете на другите, от просия и кой знае от какво… Той има право да живее чрез каквото средство може, с каквато леснина намери. Парцал в човечеството, смет на обществото – той крив ли е? Една службица би го избавила. Но служба не дават.
Той впрочем е и престанал да мисли за нея. Той разбира, че е възможно и тъй. Ръката е привикнала без трепет да се простира.
– Хей, я чакай, бай Добре! Я дай ми двайсет стотинки да ям!
Често се случва да казва тия обикновени думи пред някое строящо се здание, дето бедни трудолюбиви надничари македонци с лопати мачкат кал за мазилка.
И тоя вид на честната, благородната работа на човешките мишци нищо не шепне на тая затъпяла в мързел, изгубила човешки образ душа…
1900
Тъмен герой
Разказ из смутните времена
I. Ненко се върна късно у тях си…
Ненко се върна късно у тях си. Той и тая вечер си идеше намръщен, оклюхнал. Млад човек още – той мязаше на старец: стан наведен, чело набърчено от грижи, поглед убит и смутен, а ход тежък и провлечен, като на болен човек; лицето му носеше строг отпечатък, какъвто дават дълговременните кахъри или всегдашната раздразнителност. Той се скара на децата, които крещяха на двора, и влезе в една от двете стаички в дъното му. Там беше запалена вече газева ламбица. В ъгъла легнала една жена с още младо, но изцедено лице. До нея момиченце в съдрана роклица подаваше й в пръстена паница нещо да пие.
Когато легналата видя Ненка, че влезе, тя си поизправи главата и попита със слаб глас:
– Какво е, Ненко?
Ненко хвърли шапката си, седна тежко на ковчега и подпря мрачно глава с ръцете, без да отговори.
Тя разбра онова, което питаше.
– Та нищо пак? – пошушна тя болезнено.
– Какво си? – попита той рязко, като стана.
– Пак тъй – отговори жена му.
– Не усети ли нещо от тоя лек?
– Не. Не сме купували, Ненко.
Ненко се обърна гневно към момнчето:
– Дело, нали ти дадох лев, къде го дяна?
Дъщеря му измънка нещо, па се просълзи.
– Слушай, Ненко, не се сърди – продума болната пребледняла, – ние купихме хляб с половината лев, защото, нали знаеш?… децата не можеш да ги придумаш… А с другото купихме газец и сапун…
Ненко се отвърна от жена си; люта мъка се изрази по лицето му. Той закрачи из стаята с очи втренчени към земята.
– И утре пак пари трябват… Осем гърла – и нито счупена пара нямам – избъбра той.
– Майчице! – изпъшка болната – какво да ги правя тия… Утре пак като ревнат да ядат… Доде имаше здраве, работеше се, та що-годе… Сега и аз съм се тръшнала – какво ще се прави, не зная. Виж, Ненко, виж… Като те гледам все така угрижен, че и аз няма да се дигна… Виж, виж, Ненко.
– Какво да видя, Ано? Става толкова време хлопам на хилядо порти – нищо… Труди се и бай Филип да ме тури на бачът – други се намести…
– Какво ще ти чини бай Филип? Еснаф човек. Ти големците дръж, Ненко… Иди пак при господин Хайкова. Ненко се намръщи.
– При Хайкова? Няма да ида вече: все "би щем и видя щем" – колчем ида да го помоля… Еня го е много. Аз му бях потребен, когато трябваше депутат да го избираме… тогава какво не ми врече, само да съборим Стояна Кунчов! А сега?… Сиромахът и господ го забравя.
– Иди утре пак – настоя жена му… – Той и на мен беше казал, че ще се потруди за тебе… Той ще може, големец е.
Ненко си тури шапката и се запъти към вратата.
– Къде сега?
– При бай Филипа пак. Той е сега на дюкяна… Ще му искам пари назаем. Утре трябват за лек и за едно-друго.
– Боже, поживи тоя човечец, че ни пригледва, че има милост. Като син те има, Ненко.
– Досрамя ме, Ано, и при бай Филипа да ходя… Все го лъжа, че ще му се изплатя, че днес-утре ще намеря работа… И той пак дава… Казвам ти, срам ме е вече. Но ти трябва да се цериш. Ще примижа и сега… па после дяволите да ме вземат!
И Ненко изскокна навън.