Прочее, Гороломов постъпваше неволно в Медицинския факултет.
Естествено медицината му вдъхваше отвращение. Ни умът му, ни характерът му не беше приготвен за такова сериозно занятие.
– Аз не съм създаден за доктор, нито мога да бъда касапин на човешко месо – каза си той. – Моето истинско призвание е литературата. Тоя проклет факултет няма да ме отклони от пътя, който ми е начертало провидението. Малко ли велики писатели са се обърквали в избора на кариерата си? Гете също беше влезнал като мене в медицината, а се озова в поезията, също и Шилер, когото изгониха…
И той се затвори у дома си и зафана да пише стихотворения, драми и повести. Той вече не помирисваше лекциите. Другарите му българи често го навестяваха и намираха углъбен в писателски занятия сред куп тетрадки и ръкописи. На удивлението им той отговаряше високомерно:
– Против природата си не мога да ида.
– Ами тогава защо не постъпи във филологическия факултет?
– Измамих се, сега виждам, че като доктор ще бъда нула, а като литератор ще ида далеко.
Другарите намериха справедливи словата му. Младите натури са великодушни.
– Нека да пише – каза Китеров, – не е голяма беда, ако България има един нехелен доктор по-малко. Всеки от нас има по някакво ръкописче, скрито в дъното на ковчега си… но Гороломов не крие наклонността си и вярва в себе си. Това е добро. Може да има действително талант.
Гороломов продължаваше да пише с неугасващо въодушевление и неуморно. Нищо не го смущаваше. Той се бе разпростил с медицината и тя с него. Той беше писал само веднъж на баща си. Отговорът пристигна по-бързо, отколкото той се надяваше. Баща му го строго съдеше за новото име, което си е прикачил, като че е някой голям човек. Това раздразни Гороломова, той скъса писмото, като избъбра:
– Ще ме видиш какъв съм аз!
Той доби силно желание да зачуди съучениците си с дарованието си. Той вече имаше симпатиите им. Една зимна вечер той събра неколцина души, за да им прочете "Скала, или нещастни жертви на любовта", за който роман често им бе говорил с възторг. Предварително той разпалено им разправи за възмутителния отказ на редакцията, която пак обсипа с ругателства. Прочитът на романа се зафана посред пълна тишина. Студентите най-напред напрегнаха уши с голямо внимание; после фанаха да се споглеждат в недоумение, после да се прозяват крадешката. Къде среднощ Гороломов свърши. Лицето му светеше. Той ги изгледа въпросително и гордо.
Мълчание се възцари, нарушено само от няколко пресилени "да" "да" и изкашлювания.
– Добро, добро – прибавиха някои от немай-къде.
Но веднага Китеров се обади смело.
– Господин Гороломов, вие ще ме извините, ако ви кажа безпристрастно мнението си. Романът ви не е сполучен: няма нито жизнена правда в него, нито сянка от художественост. Излиза, че редакцията, която ви е отказала напечатването му, ви е направила услуга…
Гороломов го погледна втрещено.
– Бай Китеров, извинете, но вие не сте разбрали добре. Това е истинско събитие… – отговори глухо Гороломов, комуто гласът се сфана, като че някой го стисна за гушата. Обилен пот обля челото му.
Китеров пое по-натъртено:
– Какво е събитието – не знам, но романът е фалш от начало до край… В действията, които се развиват, няма никаква логика, в характерите – никава истина, а душевните проявления на героите нагло противоречат на всичките закони на психологията… Колкото за Геролдева, героя ви, той не е живо човешко същество, а някаква бърканица, чудовище безлично… Вие напразно го изкарвате симпатичен и някакъв рицар… Той от сто разкрача мирише на мошеник и макар да уверявате, че събитието е истинско, никой няма да ви повярва, че той се е фърлил от скалата. Такъв нравствен скок, който вие с нищо не обяснявате, е невъзможно да произлезе в една шарлатанска душа. Такива безсмислени мелодрами не стават в живота… Колкото се касае до формалната страна на съчинението ви, то тя изобличава голяма неопитност и стои по-долу от всяка критика. Повече не ви казвам… Недейте бърза, господин Гороломов. Запознайте се по-добре с руските класически писатели. В тях ще намерите съкровища от образци на изящество и художествени съвършенства. Това ще спомогне за образуванието на литературния ви вкус… А в съвременните литературни корифеи вие ще найдете прекрасен урок за строго реалното изображение на жизнените явления… Прощавайте за тия забележки, аз ви ги правя от съчувствие към благородното ви стремление.
Когато Китеров свърши той посрещна одобрителните погледи на другарите си… Те в него бяха нашли своя красноречив тълкувател. Настана мълчание.
Гороломов стоеше като гръмнат. Той слушаше поразен и бе зашеметен от жестоките истини, които така авторитетно му се изказваха. Той не бе способен дума да каже. Тоя Китеров го уплаши. Когато заговори за героя на романа, той неволно избягна острия му поглед, от страх да не проникне в дъното на гузната му душа. Побоя се даже да не би критикът му да е отгадал тайната му и всяка дума за Геролдева приемаше като заплювка въз лицето си.
Когато изпрати гостите си, Гороломов се тръшна отчаяно на оваляното си канапе. Това откровено, макар и деликатно изказано мнение за романа му, на който градеше големите си надежди, нанесе смъртен удар на самооболщението му. То значеше на прости думи: "Гороломов, бос си тръгнал в литературата, откажи се с време от тая севда." Това беше страшна присъда, която нямаше право да счита пристрастна: той знаеше колко Китеров му съчувствуваше, но и погледите на студентите не допущаха такова подозрение. Но най-страшното беше, че и нему падна мрежата от очите! Китеров си спечели правото на най-ужасната му умраза.
Тая нощ сънищата му за писателско величие се изпариха – не подир жестока борба със себе си. Заранта той с ужас зафърли ръкописите си под кревата.
Вратата на писателското поприще се хлопна след него.
Скоро познанството с един друг студент, порусен евреин, даде нова работа на мислите му. Една нова врата се отвори за честолюбивите мечти на Гороломова. Той се залови с поглъщане анархистически книги, които му доставяше новият приятел. В късо време той прочете съчиненията на Бакунина, Херцена, прокламациите на княза Кропоткин и женевските издания, от които преведе някои. Те произведоха един трус в болезнения му мозък и го помрачиха. Той реши да стане борец за човеческата свобода, влезна посредством евреина в сношение с някои тайни нихилистически общества и намисли да пренесе по-после в България новата си религия. Мисълта да стане един български Бакунин, Кропоткин му се усмихна. Нови крила нарастоха на неговата още тщеславна душа. Той се прероди в свежата атмосфера на отрицанията, в която се потопи цял. Писарев лесно го утеши за корабокрушението му в писателското поприще. За него всичките Байроновци, Пушкиновци и Шилеровци не струваха колкото една брошурка, типосана в някоя тайна типография. Само нихилизмът беше все и вся: всичко друго – подлост и глупост!… Той смайваше другарите си с поривите си и с широките си планове.
– Но България не е почва, на която може да се присади това учение – казваха те.
– Лъжете се! Додето в България съществуват още черкви и попове, и власти, и бог; додето има богати и сиромаси, и вековни предразсъдки, топорът на нихилизма има работа там.
– Но ти ще проповядваш разрушение?
– Нихилизмът е разрушение, господа, и из развалините, които прави, ще изникне идеалната правда, новият мир!…
Гороломов разправяше това с пламенно въодушевление. Другарите му, макар и да не споделяха такива крайни възрения, но громките и облачни фрази ги очароваваха. Гороломов порасте в очите им. Той стана герой! Ентусиазмът е пленителен и в един театрален злодеец!…
Но той мислеше, че за да постигне великата си мисия в отечеството, трябваше да остане здрав и читав, а затова беше нужно да се огради от всяко подозрение. Той спечели благоволението на началството си и скоро успя да остане доверено лице на ректора чрез мънички, невинни доноси против другарите си, които не криеха от него свободолюбивите си взглядове. Впрочем, сериозно от тях пострада само Китеров. Великата цел извиняваше такива дребни низости. Той даже ги намираше в живота на някои велики мъже. При това покровителството на ректора го избавяше от задължението да посещава лекциите по медицина, която всеки ден ставаше за него по-тъмен йероглиф.
Но един нов случай фърли в друга посока въжделенията му. Той случайно биде представен в едно аристократическо семейство и доби вход в него. Неговият жив ум, пламенност и идеализъм му спечелиха вниманието на благородната баришня, мома възторжена и с романтически настроен ум. Тя помисли, че видя в Гороломова втори Инсаров. За да се повдигне още повече пред очите й, Гороломов се представи като син на едно богато аристократическо семейство в България от коляното на българските царе. Тая невинна лъжа мина и той трябваше да продължи новата си роля. Той диреше случай да й даде доказателство на това и да я очарова с един великолепен сюрприз. На имения й ден той й поднесе едно брилянтово перо с най-блестящи лазурни сапфири и едри топази. Девойката беше във възторг и той се върна упоен от нея. Светли планове се зароиха в главата му. Той помисли даже да пише на баща си за големите надежди, които гледаше, но се въздържа. Задоволи се само да загатне нещо на някои от другарите си за своята връзка с благородната девойка… Трябваше да излее прилива от душевната си радост. Разумява се, той скри мъничката хитрост за царското си коляно, с която бе впримчил доверието на момата. Другарите му сами забелязаха измененията в образа на живота му и в понятието му. От мрачен скептик и саможивец Гороломов се беше преобърнал на светски франт. От него не се чуваше вече ни дума за принципи, за човешка свобода, за борба, за идеи и тям подобни. Един път даже го видяха в театра в ложата на благородното семейство с бинокъл от емайл на очи. На техните здрависвания от партера той не отговори: престори се, че ги не видя.
Естествено, че тая нова страст, вдъхната пак от грандоманията, угаси съвсем възторга му към нихилизма, а посещението на лекциите почти съвсем се прекрати. Един ден, когато за очи се бе явил в класа, влезе ректорът с няколко професори, сподирени от едно вънкашно лице, на вид търговец. Ректорът се обърна към него и каза строго:
– Моля ви, господине, прегледайте и в тоя клас няма ли да познаете лицето!
Търговецът мина край слисаните студенти, изгледа всекиго внимателно в лицето и когато дойде до Гороломова, той се спря и го посочи.
– Този господин е!
Всички устремиха погледи към Гороломова.
Той беше станал бял като сянка, ни жив, ни умря.т
– Този е – отговори търговецът, – аз го твърде добре помня. Попитайте го дали ще смее да откаже.
Но физиономията на Гороломова беше по-красноречиво признание от всяко друго.
– Панайот Петрович, последвайте ме – изговори строго ректорът.
Гороломов, професорите и търговецът излязоха. Студентите се изгледаха смаяни.
В ректорския кабинет Панайот изповяда кражбата си. Известното брилянтово перо той беше скришом отнесъл из магазина на търговеца измежду многото, които той му беше показал за избор. Перото биде поискано и зето по твърде вежлив начин от благородната девица, която остана като тресната!
Гороломов престоя в затвора два месеца. Но университетското началство от снизхождение към народността му и от щадене честта на заведението потъпка делото. Гороломов биде само изключен и изпратен зад граница.
Когато се озова на Унгени, пограничен град на Молдова, той си отдъхна свободно. Той размисли кой път да улови. Делото на хлороформа стоеше като един зъл цербер на вратата на България.
Тогава той й се огърби и тръгна за Швейцария.
Цюрих е разположен в прекрасна швейцарска долина. Той се белее живописно и стройно край кристалното си езеро. Гигантски връхове, покрити с вечни снегове, заграждат околовръст тоя очарователен кът на алпийската природа. Лятно време Цюрих с разкошната си зеленина, прохлада, тишина и величествена хубост на планините си привлича гости от цяла Европа.
Но Цюрих – град на свободната република – дава прибежище и на други по-постоянни гости: на чужденци-студенти, дошле да слушат курсове, на политически бежанци, на бездомни скитници, уломки от революции или от други корабокрушения в живота. Един от тия последните беше нашият познайник – Гороломов.
Той живееше вече от година насам в Цюрих. Той биде срещнат с участие от другите руски емигранти, като страдалец на високите си начала, като нова жертва на руската тирания. Всички знаеха, че той бил уловен, като проповядвал в едно руско село учението на нихилизма, че избягал като по чудо из тъмницата в часа, когато го изпращали на каторга в Сахалин. Анархическите органи прогърмяха нова филипика против варварщината на руския цар и възнесоха Гороломовото самоотвержение до небесата. Той прие много съчувствени писма от други свои събратя по идея и по съдба. Тоя евтин тамян съвсем зашемети Гороломова. Той пръв път се виждаше предмет на подобно внимание. Мисълта да стане главен апостол на нихилизма в България обфана пак всичката му душа. Той едвам сега напипа истинското си призвание, което щеше да го изведе на пътя на величието… Той посещаваше на дъжд и на вятър курсовете на правото: всичкото му време поглъщаше изучаването на социалистическата литература. Тясната му опушена стая бе буквално напълнена с вестници и журнали анархически, с всякакви запретени съчинения, с революционни брошури, с писма и ръкописи пак от подобно свойство, и всичката тая манна той беше лакомо глътнал. Библиотеката му растеше всеки ден. Стените се красяха от портретите на новите му божества: Херцен, Вера Засулич – героинята, Бакунин – пророкът и даже с образа на нихилиста-светец, който фърли бомбата под императора Александра II.
Той живееше сега на бащин гръб; той не смея да се обърне към българското правителство с просба да продължи стипендията му. Това би повело към разкритие подвига с брилянтовото перо. Стипендията пропадна, прочее, както и другата – от Славянското благотворително общество, която се бе изхитрил да си издействува. Баща му, слаб, почти сиромах човек, но с ум сериозен и развитичък, се нагърби с поддържането на Панайота. Писмата за пари се учестяваха. Панайот прахосваше без сметка по купуване непрестанно социалистически книги, по пътешествия до разни събратия в Швейцария, а главно поради безделния си живот, търпим само при по-широко харчене… Баща му скоро се умори, но щастието на сина му беше скъпо; при това той му беше и надежда в старина… Той зафана да задлъжнява, да залага и да продава части от оскъдното си имущество, само да посрещне растящите разноски на Панайота. На жалбите му, че е разсипан вече, та да пести, Гороломов му отговаряше с нови, по-настойчиви искания на пари, които приличаха на заповеди… А за по-силна убедителност на писмата си той гордо прилагаше в тях изрязани от вестниците статии по социализма с неговия подпис. Молбите и сръдните на баща му го не покъртваха; такива дребни вълнения не намираха място в неговия ум, занят от широки, всечеловечески планове. Той даже се яреше на баща си за неговата дребнавост и подло скъперничество, което му гуждаха като една пречка в пътя към великата цел.
– Решително тоя човек иска да си остана вечно Курудимов, и нищо повече! – бъбреше с яд той.
Един ден баща му внезапно се яви в нихилистичното му гнездо.
Това приличаше на едно появление на Командора.
Гороломов остана закован от смайване.
– Бе, синко – бяха първите думи на стареца, който трепереше от силно страдание и гняв, – ти пишеш по вестниците и искаш да освободиш народите от тирания… Избави мене по-напред от тиранията си!… Ти милееш за света – смили се за баща си първом! А ти ме разсипа и ще ме оставиш на улицата на стари години… Не е ли грехота! Защо остави Русия! Гониха ли те оттам?
Гороломов, който се беше уплашил да не би баща му да е узнал истинската причина на това, се поободри малко и отговори:
– Нали ти явих вече? Медицината не ми беше по характера… затова минах тука да уча правото… С правото ще имам по-голямо бъдаще.
– Ами ти не знаеше ли това отнапред? Защо тогава се претръшна, та ми слиса ума? Защо се не обърна към правителството за поддръжка?
– Не възприемам да се моля на ония магарета.
Баща му го изгледа очуден.
– Барем да бе останал пак в Русия да учиш правото… Там можеше пак да приимаш помощта на Славянския комитет…
– Остави, не мога да търпя ония варвари! Там деспотизмът ме задушаваше – каза сърдито Гороломов.
– Как, русите варвари! – извика баща му гневно. – Откога тъй нагрози русите… Добри бяха, като ни освободиха! А сега – варвари, и те задушават, и не можеш да ги търпиш! Ти от що си се възголемил така? Ония – варвари, други – магарета!… А ти що си извършил? Само едно: отказал си се от името на баща си и го разсипваш на старини!
– Тате, остави ме! – извика Гороломов, като скокна.– Не ми пращай вече нищо… Не ми трябва твоята просешка милостиня!
Баща му зяпна като поразен.
– Просешка милостиня?… Ами как ще живееш? Върни се в България тогава…
– В България няма да се върна.
– Ами?
– Ще ида там, дето да ме не виждаш вече.
– Къде?
– Ще ида в Тонкин. Ще се запиша френски доброволец, нека да умра там!
Макар и разгневен, баща му обичаше до безумие Панайота. Това отчаяно решение го смекчи… Той поиска да преговори сина си.
В същия миг вратата, която съобщаваше Панайотовата стая със съседната, се отвори и една мома влезе свободно. Тя беше облечена небрежно, носеше отрязана коса и очила. Лицето й имаше живо и умно изражение; движенията й непринудени. Тя се не смути никак от присъствието на непознатия и се обърна засмяна към Панайота.
– Панайот Петрович, здравствуйте, дайте ми, гълъбче, априлския номер от "Колокол".
– Зинаида Матвеевна, представям ви баща си – каза Гороломов смутен.
Девойката се поклони леко, поизчерви се малко и изчезна в стаята си.
– Коя е тая стригана жена? – попита зачуден старецът.
– Мадмоазел Берендеева, рускиня, курсистка…
– А как тъй на по свойщина влазя у тебе?
И баща му едвам сега изгледа внимателно грамадните книги, нафърляни в странен безпорядък в стаята, образите по стените и някаква женска дреха, окачена до тях.
– Защо си натрупал толкова книги?… Какви са тия?… А тая мома коя е? – повтори той и впиваше изпитателни очи в смутеното лице на сина си, цяло почервеняло.
– Тя е моя съседка и ми предава английски…
– Кажи, че живеете наедно де – каза баща му, като погледна полуотворената врата, из която изчезна курсистката. После прибави скръбно, като поклати глава:
– Сега разбирам защо ме дръгнеше всеки час за пари… Аз и майка ти от залъка си деляхме, та да хрантутиш такива кисци!… Ето как се учиш ти…
– Тате, Зинаида Матвеевна е благородна девица! – извика пламнал Гороломов.
Баща му стана.
– Прощавай, прави, каквото знаеш… счупен мангър ти не пращам вече… Иди в Тонкин не, ами в Индия!
Гороломов побледня, помисли малко, като че земаше някакво крайно решение, па попита злобно:
– Ти няма да ми пращаш пари?
– Ни бодка! – И баща му тръгна към вратата.
– Кога е така, чакай да видиш, че синът ти няма да умре от глад! – извика той, грабна револвера от масичката, положи го на гърдите си и гръмна, преди да се обърне баща му.
Когато пушекът се пръсна, Гороломов стоеше облегнат на стената, неподвижен като статуя. Зинаида Матвеевна изкряска уплашена из стаята си, баща му се спусна към него.
– Панайотчо, какво направи, синко? – И той му изтегли револвера.
Куршумът му бе минал под мишницата и се забил в стената.
– Здрав ли си? – попита баща му със смъртно безпокойство на лицето.
– Не ми трябва такъв живот!
По бузите на стареца се проточиха две струйки сълзи. Той прегърна сина си. Сърцето му се разтопи от милост… Подир половина час Панайот изпрати баща си до улицата.
Той се втурна с кикотене при курсистката. Тя го гледаше поразена.
– Уплаши ли се, Зинаида Матвеевна? – И той се кискаше до примиране.
Това беше светотатския смях на Молиеровия Дон Жуан зад гърба на баща му.
– Не разбра ли комедията? Какво да правя? – продължи той. – Трябваше да посплаша малко тоя вариклечко. Горкият човечец, той помисли, че наистина посегнах на живота си. Хора като мене само за идеали умират! Сега сме вече сигурни, Зинаида Матвеевна, по четиристотин франка имаме на месец редовно и без писма… Ако не – револверът… – И той се изсмя цинично.
Девойката го погледна укоризнено.
– Това не беше благородно от твоя страна, Панайот Петрович!
– За такава глава такъв бръснач.
– Все равнò, той ти е баща.
– За мене вече тия предразсъдки не съществуват, Зинаида Матвеевна; пред мене человечеството е равно: няма ни род, ни пол, ни възраст… Аз се удивлявам как пазим още някои отживели възрения.
– Ако не като на отец, то като на човек му дължиш уважение… Той те е отхранил и възпитал… – каза девойката строго.
– Браво, браво, Зинаида Матвеевна! Морал ми четеш… Мерси, не ожидал… Ти знаеш моя принцип: аз се кланям само на идеята и никакви сантименталности не признавам. Те са недостойни за един сериозен ум… Гласът на чувствата, па и на нравствеността, която е условно нещо, трябва да мълчи, когато се касае до възтържествуването на светите ни принципи. А, признай се, баща ми със своя отказ да ме поддържа туряше пречка за постигането им… Аз не бих имал възможност да изпълня мисията си в България, защото не щях да бъда приготвен за нея.
– Та ти съвсем си безсърдечна твар – каза шеговито курсистката, като го гледаше с очарователна усмивка.
– Сърце имам само за тебе, Зина – каза той с нежен поглед. – Ти ми си неразделната спътница в живота, моят ангел-покровител… Ти направи прекрасно впечатление на баща ми, знаеш?
– Нима тъй? – извика девойката, като се изчерви.
– Аз даже щях да му искам благословията, но се спречкахме за тия пусти пари…
– За бога, нищо не му говори… Когато идем в България, тогава.
– Покорявам се, Зинаида Матвеевна.
Гороломов лъжеше и лъжата не изкарваше ни най-малка червенина на челото му. Той лъжеше с такава леснина, с каквато забравяше и върволицата си низки дела, които бе извършил. Съвестта си не чуваше. Всички благородни чувства, тъй свойствени на младостта, бяха умрели в душата му. Само бесът на славолюбието ступануваше там всесилно. Сърцето му, отрано изхабено, не беше способно ни за едно добро движение, което не бе свързано с неговата суетност: природата го беше погубила, защото му беше отнела лъчезарното чувство на любовта, което възражда и облагородява духа. Но още по-грозното беше, че той вършеше подлостите с голяма самоувереност и пълно съзнание в собственото си достойнство. Той даже беше способен да има величественото негодувание на оскърбената невинност на една блудница и благородното погледване на един неоткрит мошеник. Тая маска много му прилягаше и той знаеше цената й.
Зинаида Матвеевна го познаваше само по нея и се пленяваше от Гороломова. Той беше й се представил за страдалец на свободата: с трогателни краски беше й описал двегодишния си мъченически живот в затвора. Той й говореше пламенно за великата идея, на която е посветил живота си… Очите му светеха с такъв вдъхновен огън… Тя видя в него един герой в мечтите си и падна в примката му, както другата благородна баришня. Тя прие предложението му. От година нещо те живееха заедно. Тя имаше честната му дума, че ще я заведе в България като законна жена, без венчило, и ще основат социалистически журнал "Ураган", около който да се съберат младите сили на страната. Тя беше заслепена. Даже днешната възмутителна комедия с баща му повдигна Гороломова пред очите й. Софизмите, с които оправдаваше безсърдечието си, тя би счела за такива у всекиго другиго, но у Гороломова те бяха правдиво изражение на една възторжена от високи идеали душа.
– Панаша! – казваше му тя възхитена, – обичам в тебе крайностите, които те турят извън уровена на тълпата. С тия резки, очарователни черти злодеец да беше, пак щеше да си интересен, каналья… – И тя го пляскаше галено по бузата.
– Преди всичко идеалите, Зинаида Матвеевна.
– А как, у вас също народът е угнетен?
– Да, ужасен деспотизъм…
– А кажи, моля ти се, у вас съществува аграрно движение? Работнически въпрос? – попита курсистката.
– Не съществуват, но те трябва да се възбудят… Народът е роб там на чокоя, на калимявката, на жандарина…
– Какво, Панайот Петрович – пресече го курсистката, – като си идем в България, ако ти предложат служба?
Гороломов я погледна обидено.
– Как си позволяваш, Зино, такъв въпрос? Може ли аз да стана паразит на народната снага? Не съм подлец да ида в България, за да диря служби и облаги. Ами ще издигна гласа си за потъпканите права на народа, ще разбудя заспалите му сили и енергия и ще произведа нова велика революция, която ще доведе истинското му освобождение. Защото лъжа е, че е освободен: той пак е роб и аз ще го възкръся за нов живот! Това, което не направи с милионните си щикове вашият Александър II, Гороломов ще го стори със силата на едното слово, чрез неотразимото обаяние на моя "Ураган".
При тия думи, в които Гороломов гордо съпостави името си с името на Царя Освободителя, лицето му светна и се разхубави още повече от високите вълнения. Той стоеше пред прехласнатата рускиня прав, навъсен, величествен и имаше нещо от позата на Наполеона първи.
Избухна 6-и септември.
На мнозина това се стори, че е един динамит, фърлен под бъдащето на България.
Но провъзгласяването на българското съединение се прие с възторг навсякъде.
Гороломов го прие с ужас.
Той не беше предвидял тая революция, а тя би го издигнала из един път високо пред света… Той прочете със завист имената на други хора, които станаха велики в тоя знаменит ден! И да го не предизвестят!
– Подлеци, монопол зимали революцията!
Но той не можеше да търпи тука. Той реши да тръгне по-скоро за там, дето събитията можеха да дадат и нему ред да стане прочут. Едно го само стряскаше: страхът от опълченеца Неделкова, Марийкиния баща. За щастие, новините му донасяха приятни подробности. Революцията беше направена от опозиционната партия – падналата от власт партия беше смазана и унищожена. От нея беше и опълченецът, и баща му и сам той – до отказа на редакцията. Той, прочее, не се бави нито час. Нямаше време за маене. Даде си фотографията на един илюстрован вестник, като се препоръча за член на пловдивския революционен комитет, разпрости се с очарованата и разплакана Зинаида Матвеевна, зе историята на Французката революция със себе си и полетя към България.
Престъплението беше му затворило вратата й, революцията му ги отваряше.
В Пловдив той действително намери в първите дни на революцията положението прекрасно. Анархия пълна. Съдилищата затворени, тъмници отворени, възтържествувалата партия на висотата на славата си, падналата – разпната на кръст. Нямаше "съединители" и съединисти, а завоеватели и завоевани! Гороломову в главата оживя сега образът на Французката революция с великите й мъже. Пловдивската можеше твърде добре да приеме характера на френската и да се прослави с Робеспиеровци и Дантоновци. Гороломов се фърли в една патриотическа сбирщина, която преустрои и нарече "якобински легион". Тя състоеше от героите на кръчмите и затворите, от бездомни и безименни скитници, кой знае откъде дошле, от изпъдени гимназисти, от безделници по звание и от триците на обществото. Имаше между тях и идеалисти. Всичкият тоя пъстър народ се преобърна в спасители на отечеството, облече се в червени ризи, препаса саби, тури си огромни шапки с червено дъно и с тучен лев отпреде. Имаше някои, които навлякоха театрални костюми, а други за отличителен знак задоволиха се със сопите. Гороломов, главатарят на легиона, се отличаваше с някакво исполинско бяло перо, което стърчеше на гуглата му. Задачата на легиона, по подражание на френските якобинци, не беше да отблъсва външните неприятели на отечеството, а да унищожава вътрешните врагове. А понеже нямаше такива, то мястото на роялисти и жирондинци фана падналата партия, която единодушно бе прегърнала съединението. Клуб на якобинския легион стана македонската кръчма "Марково коляно" до градската градина. Там ставаха шумните съвещания на дружината, държаха се огнени речи против "предателите", оставени на произвола на якобинците. "Марково коляно" беше един вид Comitè de salut publique, дето се земаха решения – кому да строшат кокалите през нощта и кому дюкяна… Разумява се, първото наказание съответствуваше на гилотината, а второто – на конфискациите на Френската революция, а отчасти – бе приложение на комунизма.
Съществуванието на тая дружина исторически е вярно, както и онова, което по-нататък ще следва за нея. Но историята няма да я впише в страниците си, както не вписва в тях и диариите на една войска в поход и облакът гарвани, които се спущат по труповете на едно бойно поле. В революции, подобни на пловдивската, такива явления са естествени. Те са като едно бурно море, което изфърля на брега си и бисери, и гнилите останки от корабокрушенията, и тинята от дъното си. Те изваждат на видело и на живот всичките птици на нощта, всичката нравствена паплач, скрита из купищата и дрипите на обществото, банкротинът в човещината се подсланя под някое благородно знаме, под което стои и честният човек, и става равен с него. Смелият злодеец, заклеймен от опозорителния жиг на закона, и предприеемчивият шарлатанин, оплют от общественото презрение, обвиват се в тогата на някой народен идеал, издигат се смело, стъпят на рамената на другите и турят крак на най-високото стъпало на обществената стълба, посред безумното ръкопляскане на сганта, която обича кумирите, създадени от калта, дето тя се валя. В такива грозни трусове, в които се продават цели общества и се рушат господарства, на попрището изскачат ония, които нищо няма да губят, и го завладяват. Тогава се градят бързите фортуни на народните беди и се печелят громките имена, които днешният ден предава с лаври на утрешния, който ги приема със заплювки, а следващият ги забравя… Историята е пълна с тоя морал.
В един от последните дни на септември, вечерта, якобинците имаха важно събрание в "Марково коляно".
Кръчмата, осветлявана от мъждива ламба, беше натъпкана. Лицата на присъствуващите неясно се виждаха в тая сгъстена атмосфера, преситена от питейни миризми, от тежки дъхове на преяли желъдъци и от дим. По миндерите около стените седяха твърде стеснено червените ризи, прошарени от няколко селяни в селските си дрехи, във всеоръжие. Между тях един млад поп със сабя, провесена на бял ремик през рамо и с наниз патрони около кръста и две девойки, едната девойка – селянка, тясно стисната между кълките на мъжете. В дъното до стола, дето бяха мерулките и чашите на кръчмаря, Гороломов, прав, гологлав, разгърден държеше някаква си реч с позата на Дантона. Той често поглеждаше надясно към оджака, дето стояха уединено двама чужденци, поляци, кореспонденти на европейски вестници. Види се, че единият пишеше в илюстрация, защото бързо рисуваше в портофеля си въодушевената фигура на оратора. Понеже Гороломов, попаднал в стихията си, беше успял в късо време да стане знаменит, името му вдъхваше вече ужас!