III. Половин година мина…
Половин година мина.
Тя следваше акушерския курс. Тя се бе записала "Тодорица Атанасова" в училищната книга. Животът й в къщата и под надзора на баба Ганчовица, мезаревчанка и далечна роднина, която й бе дала стая под наем по молба на майка й, беше тих и редовен. Добрата баба Ганчовица, според както се беше обещала, нагледваше и пазеше Тотка като свое дете. Та нямаше причини да се сърди или да я мъмри: Тотка се държеше добре и освен няколко познайници-съученички нямаше други свръзки. Само една гостенка Тоткина, Кула Дидова, я правеше недоволна. Кула Дидова беше също от Мезарево, напусната от мъжа си, живееше с отдаване стаи под наем, жена халосана в ума и с лоша слава. Но баба Ганчовица не знаеше, че и Тотка походва у Кула. Понеже й искаше отчет при няколкократните й закъснявания за вечеря, Тотка до едно време дава разни причини, па най-после се възбунтува против игото си. Тя обяви, че желъдъкът й се поврежда от гозбите на бабината Ганчовичина трапеза и че ще се храни на ближния ресторан, заедно с три другарки от акушерското училище.
Подир това решение, веднага приведено в изпълнение, Ганчовица тежко въздъхна, поклати кахърно глава и окая майка й.
– Клетата булка, как да й обадя това, не ми дава сърце…
Оттук нататък Тотка завоева всичката си свобода, връщаше се по който час щеше, случваше се по няколко дни на ред да си не продумват душа с домакинята, която само пъшкаше и се косеше безпомощно.
Но на майка й не щеше да пише.
Кула съвсем престана да дохожда.
IV. Луната осветляваше през листнатата мрежа на акациите част от алеите на Градската градина…
Луната осветляваше през листнатата мрежа на акациите част от алеите на Градската градина, които на всяка минута ставаха по-пусти. На едно столче, под тъмния заслон на бряста, седяха още двама души и приказваха: момък и девойка.
Момъкът пушеше цигара. При всяко дръпване краят на цигарата светваше по-силно и осветляваше тънички мустаци над румени уста; няколко игриви зари от луната сегиз-тогиз се промъкваха между полюляваните от зефира листа и осветляваха мигновено кръглото лице на Тотка.
Градината пустееше и ставаше по-безлюдна.
– Тодорице, защо се съмняваш в моето честно слово? – подзе момъкът, прекъснат от минаването близо на един закъснял човек, разговора.
– Аз ли? Защото на мъжете е свойствено да лъжат – отговори Тотка, като шареше с края на омбрелата си пясъка.
– Всичките?
– Да.
– Ти си много млада, за да дойдеш до такова заключение за хората.
– Да, но…
Тя замлъкна.
– Ти знаеш, че те обичам?
– Знам.
– И ти ме обичаш, в това не се съмнявам.
– Не се съмнявай.
– Тогава защо съмнение? Аз ти казвам онова, което мисля и което вярвам. Ти идущата година свършваш акушерство, а аз свършвам педагогическия факултет. После сме щастливи… тоест, и сега сме щастливи, но тогава ще бъдем законно и напълно щастливи. Ние сме роби на глупавите обществени условия…
– Аз ще оставя баба Ганчовица, не мога да й пренасям тиранията – каза Тотка.
– Остави я.
– Трябва да потърся стая.
– Ела у Кулини, има сега свободна.
– Има?
– До моята стая…
Тотка гледаше месечината.
– Ох, колко хубаво! – въздъхна тя. Гласът й трепереше, а умът й се понесе в бъдащето…
Един нисък човек с дебела тояга и с умерени стъпки мина из ближната алея и се изгуби нататък.
Момъкът извади часовника, турна цигарата над него, смукна и освети циферблата.
– Десет и половина часът – каза той.
– Малко ме е грижа – изшушна Тотка.
– Щастливите не питат за времето – засмя се той, като я обгърна около врата и я цалуна.
– Тук е много тъмно, да станем – каза тя и се изправи.
И той стана.
– Нощта е толкова очарователна, щото не ми се иска да се прибера, нито да се разделим.
– И аз също.
– Да походим.
Фанати ръка под ръка, те направиха няколко обиколки из алеите. Луната се тулеше често зад облаците, тишината в градината не се нарушаваше вече от никой минувач.
Поседнаха пак на едно столче, отдето през дърветата се гледаше бюфета. Тогава видяха, че фенерите пред него бяха изгасени и вратата му затворени.
– Да излезем по-скоро, че може да заключат градината! – каза Козачев.
Станаха и тръгнаха към най-близката порта. Но я намериха заключена вече. Отидоха при друга – и тя също. Тогава се смутиха. Те не бяха усетили как се е минало времето и сега оставаха пленници в градината! Лутнаха се към другите врати, дано някоя бъде отворена, и ги намериха затворени. Те бяха запъхтени, потни от тичане из разните заглъхнали алеи. Фенерите осветляваха отвън улицата, глуха, както и градината. Спряха се разтревожени, уплашени. Те трепереха при мисълта, че може да се принудят да пренощуват на някое столче като нощни нехранимайковци. Хладничко ставаше и Тотка потръпваше под леките си дрехи. Месецът съвсем залезе зад облаци и алеите потъмняха и се сляха с черните силуети на дърветата.
– Не можем по никой начин тук да останем – каза Козачев; – полицията прави ноще преглед из такива места поради крадците. Трябва да повикаме стражар, като замине по улицата.
– Как ще му обясним? – попита Тотка.
– Закъснели сме и нищо…
– А ако ни попитат кои сме?
– Мъж и жена.
– А ако се усъмнят и ни заведат в участъка, па изпитат утре? – попита Тотка развълнувана.
– Чорт го зел, това е възможно – изгълча Козачев със зъбите си.
– Тогава аз съм опозорена и мене ще ме изпъдят от училището.
– Не се безпокой, защо ще се усъмнят? Какво лошо сме сторили? При това акушерките не са длъжни да бъдат светици, а да си извършват добре работата, която няма нищо с бщо с буржоазната нравственост.
Но Козачев сам разбра, че тоя софизъм не можеше да успокои девойката, и си блъскаше ума да намери изход из това мъчно и в същото време глупаво положение. Те се бяха спрели пред вратата срещу улица Леге. Уличният фенер фърляше тиха светлина към тях.
– Но ние не можем тук да спим! – каза той.
Един конен стражар се зададе на улицата. Той го извика решително. Стражарът спря.
– Моля, кажете комуто трябва, да отворят градината, че сме закъснели с жена си, без да знаем, че портите тъй рано се затварят.
Стражарът се вгледа в тях, повърна коня назад и бързо отиде към участъка. Туптенето скоро заглъхна в тъмнината.
Тотка плачеше.
– Аз съм изпъдена!
– Ужасно! – мислеше Козачев. – Сега – участък, разпитванета, поразии… Мигар да се префърлим през куклите? – Той се качи на зида, на който стоеше желязната ограда на градината, и се убеди, че тоя план е неосъществим и безумен. Внезапно из една алея към тях се зададе нисък човек с тояга и приближи.
– Кой е тук? – попита Козачев.
– Пазачът – отговори човекът.
– Ах! Пазачът! – извикаха радостно Козачев и Тотка. Помолиха го да отключи.
– Тая врата е само притворена – каза пазачът, – нея не заключваме още…
В един миг студентът и Тотка бяха на плочника. Те си отдъхнаха с облекчение.
– Да вървим сега! – каза той и фана я под мйшница и я поведе. Когато закривиха и зеха пътя към девическата гимназия, зададе се насреща конният стражар и един пеши. Двамата млади си заминаха спокойни, изгледани внимателно от пазачите на тишината.
– За нас са – пошушна Козачев.
– Как глупаво щяхме да се опозорим! – пошушна Тотка. И двамата забързаха да се отдалечат по-скоро. Сега те бяха щастливи и се притискаха нежно; Козачев сещаше на ръката си бързото туптене на Тоткиното сърце и топлината на тялото й.
На бабината Ганчовичина вратня удариха много пъти, но никой не им отвори. Подир тия безответни тропания те изгубиха надежда.
– Нарочно не отваря – пошушна Тотка; – сърдита е, тя ме предупреди, че няма да отваря след полунощ.
– Сега? – попита в недоумение Козачев. – Да идем у нас, при Кула да спиш?
Но Тотка не даде да се издума.
– Боже мой! Недей!
Потропаха пак, за сетен път.
– Тогава да идем в хотела?
– В хотела? – извика с ужас Тотка.
– Именно там е в безопасност твоята репутация. Тебе те не познават, ще минем за женени.
Тоткиното сърце туптеше. Той стискаше ръката на девойката. Стояха няколко секунди мълчаливи.
– Добре – пошушна тя.
Козачев я поведе пак и се изгубиха нататък.
V. Бедничко, но спретнато накичената стаичка на Тотка, една до друга с Козачевата…
Бедничко, но спретнато накичената стаичка на Тотка, една до друга с Козачевата, гледаха на изток през нечистия двор. Утром тя пропущаше през прозореца си един златен сноп слънчеви лъчи, които падаха на девическото й легло и на масата с учебниците й.
Тотка беше минала тука още на сутринта от приключението, което разказахме.
Тя бе побързала в писмо да опише на майка си тиранския характер и грубостта на баба Ганчовица, от което се принудила да й напусне къщата, и споделяше радостта си, че има годеник, един студент, момък образован и благороден.
Тя не знаеше как инък да нарече Козачева, с когото, въпреки стената, която ги делеше – за хората, живееха като женени. Подир вечеря те прекарваха свободните си часове, под заслона на нощта, в дълги уединени разходки из алеите на княз Борисова градина, деляха своите чувства и надежди под тихия шум на листата, упиваха се от думите си и въображението им рисуваше в най-обайни образи радостите на бъдащето. Често говореха за отвлечени въпроси – в нея област Тотка се чувствуваше слаба – или Козачев декламираше, пееше с лице въодушевено, с душа, препълнена от младежко вълнение, и с дълги коси, развявани по челото му.
Един облак обаче дойде да помрачи идилията му. У Кула се настани нов наемач, Транков, приличен и жив момък, с руса брада и заострени мустаци над малки женствени уста, чиновник от Министерството на финансите. Скоро Козачев забеляза, че Транковите подмилквания не бяха неприятни на Тотка, която кокетничеше с него открито. На бележките му Тотка се изсмя и го нарече ревнив… Козачев я укори в непостоянство и в забравяне честното слово. Тя видя, че страда, и му се обеща да измени обноските си и да не насърчава надеждите на Транкова. Подир това настана мир.
Настана мир, но облачето остана в ясното небе на неговото щастие. Ревността като едно червейче, измътено в дълбините на душата му, глождеше радостта му, смущаваше мирът му, тровеше бляновете му. Козачев стана по-дозрителен. Образът на Транкова му се изпречваше и го плашеше; само когато се намираше при Тотка, той се чувствуваше сигурен и щастлив. Той беше постоянно с нея, дружеше я до училището й, причакваше я на излизане.
Тотка продължаваше да бъде се мила с него. Транков странеше вече, очевидно Тоткината внезапна хладина го отдалечи.
– Ах! Отде е тоя брилянтен пръстен? – попита очуден, като видя на пръста й един елмаз.
Тя се изсмя. И сочните й чувствени устни се усмихнаха дяволито.
– Усети!
– Кой ти го даде? – питаше Козачев запъхтян и я гледаше в сините очи. – Тоя? Транков?
Тя го изгледа пленително:
– Гламчо, не видиш ли, че тоя е лъжлив камък? Купих го вчера за един лев на разпродажбата.
Козачевите очи светнаха.
– Защо ме уплаши тогава?
Тя се смееше.
– Плаши се, щом ме не вярваш.
– Тодорице, обичаш ли ме?
– А ти обичаш ли ме?
Козачев с безпокойство беше забелязал тая малка промяна, единствената в отношенията им подир Транковото появяване в кръгозора на живота им. На любимия на любовниците въпрос: "Обичаш ли ме"? тя избягваше утвърдителния отговор, който Козачев получаваше преди, и даваше уклончив…
Един ден тя му обяви, че няколко другарки ще идат сутринта на сбора на един монастир в софийските околности и че може да пренощуват там.
Той я чака нетърпеливо да се върне вечерта. Тя не дойде. Той мина безсънна нощ. Неговото въображение работеше болезнено. Само къде сутринта той позаспа и веднага се разбуди стреснато: той беше видял в бляновете си Тотка и Транкова, че пътуват в кола заедно?… Цял ден той чака и ожида връщането й и при всеки гърмеж на файтон сърцето му блъскаше лудо и се свиваше от болеж и вълнение. Мръкна. Той излезе да се разходи и закрачи из улицата. Нов файтон се зададе. Тотка беше, но с Транкова! И файтонът идеше от противоположната страна…
Той се затресе цял, стори му се, че светът се сгромоляса пред него, ушите му писнаха…
Файтонът спря, но не тъкмо пред Кулини…
Подир една бурна сцена обезумелият от скръб и ярост Козачев се изнесе същата нощ от Кулината къща, дето всеки миг вече, заедно със спомените, му донасяше ужасни страдания.
Сутринта Транков мина в стаята му. Заедно с нея той завзе и положението на Козачева…
Транков беше направил запознанство пръв път с Тотка в ресторана, дето тя ходеше да се храни няколко време с другарки, когато живееше у баба Ганчовица.
Красив, лек, суетен, с малко заучена светскост, той бе лесно спечелил Тоткината симпатия. Дваж беше придружил Тотка вечер у дома й. Подир това, като мина Тотка у Кулини, вече го не срещаше. Случаят помогна – а Кула помогна на случая – да се поднови в сериозна форма едно приятелство, тъй честито започнато.
Транков при обещанието, че ще я земе, подкрепено красноречиво от дара на елмазения пръстен, привлече и умееше да задържи пеперудиното сърце на Тотка с лъскавината на своята външност и обноски, лустро върху една дребна и просташка душа, заменяща у него идеализма, доверчивото сърце и богатите чувства на бедния и немотен отритнат студент.
VI. Мила мале!
"Мила мале!
Да ти се пофаля: аз съм вече акушерка, получих диплом. Аз си обезпечих независим живот, моето главно желание. Много ми се би искало да упражнявам занятието си в моя роден градец, да бъда при вас, че ми измиляхте. Вярвам, че и ти би се радвала също. За жалост бедността, която царува в Мезарево, и закоренялата привичка на нашите хора да си служат с едновремските "баби" не ми позволяват да се реша на това. Аз реших да практикувам акушерството в София, дето плащат добре и има напредък. По-натътък ще ти пиша да дойдеш да ме видиш.
Имам и друго радостно известие да ти съобщя и вярвам да се зарадваш: аз имам годеник, господина Транкова. Млад и добър момък, чиновник в Министерството на финансите, с твърде добра заплата. Ами другият? – ще попиташ. Отказах му, мале, защото беше сиромах. И с груб нрав излезе и щях да бъда нещастна с него. Аз не мога да търпя деспотизъм. Транков ме много обича, живее също у кака Кула. И тя е много радостна за сполуката ми и те поздравлява. Поздрав и от Транкова. Той ми подари скъпоценен пръстен.
Поздравлявам сърдечно татка и всичките домашни и ти цалувам десницата.
Твоя дъщеря Тотка"
VII. Баба Велика седеше в стаята си до прозореца с цветята и четеше…
Баба Велика седеше в стаята си до прозореца с цветята и четеше. Навън слънцето грееше високо през листата на акациите в двора.
Баба Велика остави книгата и погледна към вратата, защото отвън чу непознати стъпки. Веднага вратата се отвори. Влезе Танчовица заморена.
– Добър ден, како Велико! – извика тя със засмяно лице.
– А! Гинке!
И баба Велика скокна пъргаво и посрещна гостенката.
Гинка заприказва живо и весело, зачурулика. Носи много здраве от Мезарево, от Танча, от децата, от всички роднини. Дошла преди три дни да повиди Тотка, да й се порадва, и утре си отива.
– Тотка свърши акушерско училище? – попита баба Велика.
– Как? Свърши още лани, како Велико, и си има занаят. Благодарим на вас, че залегнахте да я приемат… Та ти не знаеш? Ах, тая Тотка… Казвам й: мари Тотке, защо не ходиш у кака Велика? – Срамува се ! Дива. Ами ние сме си роднина.
– Ние я обичаме. Зле прави, че не дохожда.
– Ама думам й, како Велико!
– Чух, че оставила баба Ганчовица!
– Оставила я бе, како Велико, защото Ганчовица е грубичка, както си я знаеш. А младите не търпят, не са като нас… Аз съм й сърдита и нито отидох да я видя. Плаках, когато Тотка ми писа за обноските й.
– И у Кула живее?
– У Кула, како Велико. Кула я наглежда и я пази като очите си, като майка… Тя много фали годеника.
– Чух, че се е сгодила… Как го викаха? Троянов?
– Транков, ще кажеш? А, не Транков, како Велико. Тя чула за Транкова лоши работи, бил развратен… Казала му: "Господине, не си за мене и аз не съм за тебе! Прощавай!" И му дала пътя… Той пръскал, че я оставил и други врели-некипели… Но Тотка ми разказа същата истина и Кула я потвърди, че е така… Аз, когато ми още писа, та ми се пофали, казах си: "Опитвай си ума, Тотке, отваряй си очите, да не излезе като оня, студентина." И Танчо думаше: "Джанъм, тя за наука ли е отишла там или да дири годеници?" Аз му казах: "Танчо, остави я, независима е. Нека си избере човек, що й е късмет… Мене ме дадоха на тебе, без да те харесвам, право да ти кажа… Аз не ща да се месим на Тотка. Тя е умна, образована и по-добре отбира от нас, ръждясалите. Остави на младите свобода." Тъй ли е, како Велико? Тоя сега е сериозен човек.
– Кой е той, годеникът?
– Димитров, македонец. Но богат, казва Кула… Челяк не млад, тъй четирийсетгодишен… Но сериозен, сериозен!… Гледа де стъпа Тотка… Живей у Кулини… Обича я, како Велико, обича я страшно… Пара не дава да похарчи, всичко той… Тотка си изхарчи, каквото имаше. Сега, е нова акушерка, не я познават дотам още… разбираш? Но завистлив! Ако нявга повикат Тотка ноще при родилка, той прати Кула да я следи! Тъй, сполучила е.
– И той живее у Кулини? – попита зачудено баба Велика.
– Тъй, там запознал Тотка и се харесали.
Баба Велика се замисли.
– То добро, само гледайте да стане сватба… по-скоро.
– Сватба – за това дойдох, како Велико, да го подканя да се венчеят, защото тъй не може… вика се, живеят тъй… Хората ги знаят сгодени, но те… извинявай, тъй… Това не прилича, нали, како Велико? Стига вече единайсет месеци годеници… И Тотка наляга за венчило… "– Аз, каже Димитров, не бързам, искам да се убедя в поведението й…" Какво й има на поведението ? Най-после натисках го всякак, заплаших го: – Нямам дъщеря, рекох, за подигравка… Дъщеря ми е бисер!… – И той склони.
– Слава богу – каза баба Велика и си отдъхна.
– Но не, каже, сега – по Петровден…
– Добре, нека бъде по Петровден… Много се мина, малко остана. Тогава ще дойда пак, да направим сватбата. Да мине и тоя кахър…
– Стига да е честито, Гинке…
– Ще е честито, ще е честито! Наздраве, за много години и добро видение, како Велико! – и Гинка зема с лъжичка сладко, което донесе на блюдо слугинята.
VIII. Дойде Петровден…
Дойде Петровден. Баба Велика се надява няколко дни да й дойде Гинка на гости и да доведе Тотка с мъжа й, както се обеща, да им се порадва.
Гинка не дойде.
После баба Велика се научи, че Гинка съвсем не е дохождала в София по Петровден.
Гинка не дойде и по-после.
Може би сватбата пак беше отложена от годеника.
Може би Тотка беше фанала нов…
София, 1900
Епоха – кърмачка на велики хора
Портрет
Когато Курудимов дочете романа си, той бе достигнал в силно вълнение. Кръвта му се бе вдигнала в главата и лицето му пламтеше; очите му светеха с безпокоен, трескав огън, свилени кичури от русата му коса падаха по бялото чело, набърчено сега, сякаш от кипежа на творческа мисъл.
– Добро – каза другарят му, юноша също, с тихо и флегматическо лице.
– И това не е измислица, батенка мой, нито е подражание, това е из действителния живот, плод на мое лично наблюдение. Аз познавам героите. А? Прекрасно! И първи труд още… И названието отговаря: "Скала, или нещастни жертви на любовта", а? – И Курудимов гледаше с вдъхновен вид другаря си.
– Да, добро – повтори сухо Спасов, като зе дебелата тетрада. – Как? Ами ти си изменил името си.
– Малко, да, Гороломов. Курудимов много пъдарско, а името значи… Волтер се е викал най-напред Аруе, разбираш? Аз Гороломов ще се подписвам вече.
Спасов се ухили.
– Защо се не опиташ и ти, Спасов?
– В какво?
– Като мене: стани списател!
Спасов се изсмя.
– Списател? То не е за моите уста лъжица.
– Напразно се унижаваш, изпитай таланта си и ти. Какво поприще мислиш да зафанеш?
– Аз съм ти казал: учителско.
Гороломов (ние така вече ще го наричаме) погледна със съжаление другаря си.
– Учител? Да затъпееш над глупави уроци, да станеш една машина, която двайсет години да дърдори едно и същото, за да дочака пенсия!… Да мухлясаш и подивееш, както нашия учител по математиката! Отде такава охота?
– Слушай, Панайоте, аз гледам по-сериозно на учителското звание. Истина, за славолюбив човек то не представя широк простор… но аз не се лакомя за слава… Според мене, задачата…
Гороломов го пресече:
– Зная, зная, какво ще ми кажеш! Но аз те уверявам, байно, че с такива смирени размишления няма да идеш далеко… Който се срамува да иска да стане голям, той желае да остане нула. България и без тебе има хиляди даскали, но тя няма велики списатели. А малко ли даровити натури трънясват в тълпата или се гушат из дупките? Представи си, и аз каква глупост щях да направя. Постъпих най-напред в земледелческото училище! Отивам да държа ралото, когато моето призвание било съвсем друго – перото! Позор, нали?
– Защо? Ралото и то е честно. С ралото знаеш навярно, че ще бъдеш полезен.
– Черният труд, батенка, е за простия народ, както и даскаллъка – за ординарните хорица. Аз имам по-благородна задача, разбираш? Изпитай се, казвам ти, земи пример от мене.
– Аз нямам охота да съм голям човек, предпочитам да съм един добър учител, друго не желая – отговори Спасов.
– Сиромашки идеал, съжалявам те за унижението ти. Ти земи пример от мене: вярвал ли си някога, че тая глава била способна да роди подобно нещо? – каза Гороломов, като махаше гордо ръкописа си.
– Кога ще пратиш романа си? – попита Спасов, за да се уклони от отговора.
– Тозчас!
И Гороломов зафана разпалено да завива в пакет ръкописа си. После го надписа до редакцията на едно периодическо списание.
Тия два младежа бяха седмокласни гимназисти, приятели. Те свършваха тази година. Но както личи от горния разговор, по душевни свойства и характер те бяха две противоположности. Гороломов, природа буйна, смела и самоуверена, с въображение горещо, с ум жив и блестящ, ако и не дълбок, рязко се отличаваше от другаря си, тих, скромен и с ранна сериозност, изобразена на лицето му. От най-напред Гороломов влезна в земледелческото училище в Садово според желанието на баща си. Скоро обаче неговият безпокоен дух намери много суха домакинската наука, той се разкая, разбунтува учениците, би един учител и остави Садовското училище, та мина в гимназията. Но и там не мирувà. Той добиваше лоши бележки, затова намери системата на преподаването отвратителна, редът – тиранически, учителите – идиоти и фана да им подфърля тайно сатири. Произведенията му се харесаха на другарите му и той скоро мина между тях за литератор. Тоя успех пося в душата му първото ламтене за писателска слава. Тя му се виждаше сега най-достъпна. Тоя роман щеше да му я даде. И той се потруди с време да направи по-звучно и многозначително името си… Страстното четене биографиите на великите писатели и едностранното им разбиране разбуди в душата му непобедимо желание да стане такъв. То произведе в него малко нещо влиянието, което рицарските романи имаха върху Дон Кихота. В ума на Гороломова се въртяха сè громки имена на велики литератори и той привикна да се мисли един от тях. Техните слабости, недостатки и даже пороци той земаше за главен елемент на гения им и мислеше, че го има, щом подражава отрицателните им страни. Понеже повечето писатели не са били прилежни ученици, той пренебрегваше уроците си. Какво беше писал Мюсе той не знаеше, но помнеше, че Мюсе имал небрежен стих и бил пияница, а Шекспир – циник; той знаеше, че Байрон е живял лудешки, че Дюма не е заличавал нищо, че Молиер е обирал чужди автори, а Русо – чужди джебове – в детинството си, че Марло бил развратник и Волтер спекулатор и пр. С такъв отличен багаж в главата и само с едно раздразнено тщеславие вместо талант, Гороломов се впущаше в писателското поприще.
Грандоманията на Гороломова не случайно фърли избора си на последното: всяко друго искаше сериозни знания, упорен труд, несъкрушима воля и заслуги, за да достави слава. Писателството я даваше без всичко това! Poeta nascitur.
Ако да беше по-прозорлив, той би видял политиката.
Романът му съдържаше историята на една излъстена и отритната от любовника си девойка, която в отчаянието си фърля се от една скала и се утрепва в същия час, когато разкаяният й любовник тича великодушно да я спаси и да й даде ръката си. Но той пристига късно. Тогава и той героически се фърля от скалата и умира при обожаемата си.
Гороломов, по подражание Байрону, изобразяваше в героя себе си; героинята беше едно момиче, което той при едно тайно свиждане беше коварно упоил с хлороформ с престъпна цел. За щастие само първата половина от тоя роман имаше истинска основа: трагическата развязка беше чист плод на фантазия; защото Марийка Неделкова не се беше още самоубила, а Гороломов съвсем не мислеше да прави подобно нещо, а, напротив, беше турил намерение да стане прочут човек.
Романът беше фалшиво скроен и нелепо написан. Много нощи Гороломов не спа. Отговорът на редакцията къснееше. Той се безпокоеше мъчително. Ту се яреше на себе си, че се е унизил да проси благоволението на някакви си завистливи идиоти (тъй наричаше той редакцията), ту му се присънваше, че вижда романа си напечатан в списанието на първо място, с гръмотевичното му име и с един ласкав отзив от редакцията. Тогава сърцето му тупаше от гордост. Той виждаше, че славата разтваря и двете крила на вратнята си и името Гороломов – окръжено от лучезарен венец… Минаха в такова трескаво ожидание три недели. Най-после Спасов донесе новата книжка от списанието.
– Има ли? – извика или по-добре изрева Горололюв.
– Да, има нещо.
Гороломов с разтреперана ръка и запъхтян прерови книжката, но нищо не намери. На последнята червена корица само той прочете настръхнал следните думи от редакцията:
"Господину Г...... ву, в П. Вашият роман (?) няма да бъде напечатан. Всичко в него е нелепост, дори и името на автора. Не бързайте, поучете се повечко."
– Мерзавци! Подлеци! Идиоти! – развика се Гороломов вън от себе си. – Аз бях глупав, дето се отнесох до тия празноглавци и славолюбци. Това трябваше и да се надявам. Всички гениални списатели са имали по-напред такава борба с бездарни обскуранти… Шилер чука на стотина порти, догде да измоли да му напечатат "Разбойниците" на хартия, с която лепят пенджери… А лорд Байрона? Как посрещнаха първия му трудец пак подобни завистници? Не подиграха ли се и нему с името му дори? Но убиха ли му духа? Не, още повече разбудиха гения му… И той ги смаза със сатирата си; няма да ги оставя и аз безнаказано моите подли гонители. Да, Гороломов е Гороломов – напук! Аз ще ги съсипя тях, аз ще отмъстя за тая подигравка със съчинението ми, което има само тоя грях, че не е излязло из тяхното бездарно перо… Не, чакай да ги насоля още отсега.
И той седна и написа до редакцията следващето писмо:
"Господа клепоухи мъдреци! Исках да изпитам доколко сте низки същества и сега се уверих… Вие мислите, че геният има гнездото си само във вашите глави, защото имат бради! Или зимате вий възрастта ми за мерило на таланта! Знайте, господа невежи, че Шилер беше три години по-млад от мене, когато написа най-славното си съчинение. И тогава се улучиха подобни като вас магарета, но те попаднаха в бездната на нищожеството… Или мислите, че даровитите писатели, учението ги е направило такива? Повечето не са свършили курс! Нима божествений Омир е имал диплом? Дипломът е нужен само на идиоти като вас! Но вие сте глупави, господа, като вярвате, че ще уморите и задушите таланта ми. Слава богу, има много печатници в България – не само вашето калпаво списание. Аз съм възхитен, че вие излязохте такива мазници. Вашият отказ за мене е слава. Той е първият венец, който туряте на главата ми, без да щете. Презирам ви ужасно:
Гороломов"
Тия редове, въпреки псувните и детинските самохвалства, бяха написани вдъхновено. Уязвеното самолюбие често е красноречиво в негодуванието си. Сам Спасов неволно изръкопляска от необясним възторг.
– Аз те съветвам, Панайоте, да вместиш и това писмо при романа, ако го печаташ… Можеш да бъдеш уверен, че поне него всеки ще го прочете, то ще осигури успеха му – каза живо той, без да се сети, че фалбата му от една страна галеше, от друга жилеше самолюбието на Гороломова – защото Спасов искрено съчувствуваше на приятеля си, в когото вярваше, че има писателски дар. От тоя ден Гороломов обяви война на редакцията и я поведе с успех. Едно хумористическо листче на драго сърце прие и печата грубите му нападения на списанието и на редакторите му. Това угоди на мнозина недоволни още, които го поместиха. "Критиките" на Гороломова бяха намерени прекрасни, а един от учителите му (те се бояха вече от него) подобострастно нарече го "българския Белински". Гороломову се зави шемет от сполуката; той ставаше изведнаж критически авторитет и знаменитост, и то само с няколко статийки! А какво ще бъде, когато излезе на свят романът му? Какво светло бъдаще!
Но случи се едно събитие, което пресече бляскавите му успехи в литературата и измени съвсем съдбата му. Романът му с Марийка, ако не сдоби място в страниците на списанието, той си го зафащаше добре в живота. При всичко, че Гороломов беше фърлил Марийка от скалата и почти забравил съществуванието й, но Марийка живееше и носеше в гърдите си плода на кавалерството му. Когато бедната девойка почувствува положението си, тя съобщи тайно Гороломову, когото се страстно любеше, че ако не се съгласи да я земе, то тя е опозорена навсегда и че не й остава друго, освен да се отрови. Това писмо порази неприятно Гороломова, но от друга страна го успокои. Значи, ако Марийка се убие, въпросът е изчерпан. Това даже погъделичка тщеславието му: една мома, която се убива от любов за него! Такова нещо беше сторила и една жена за Байрона във Венеция! Той не отговори нищо на Марийка, за да я измъчи повече и да усили в нея отчаяното решение… Но едно второ писмо разби надеждата му. Марийка му явяваше, че ако не й отговори, тозчас ще изповяда всичко на баща си. Гороломов се страшно смути. Той намери криминалния законник и настръхна от наказанието, което се налагаше за злодеяние, на каквото беше станала жертва Марийка. После той познаваше баща й: лют и решителен опълченец. Ако не го дадеше на съд, той беше способен с кръв да измие позора от лицето си и да отмъсти за дъщеря си. А това беше по-вероятно… Гороломов се видя на тясно и отговори Марийки, че я обича също нежно, и се заклеваше, че ще се сгоди за нея, щом свърши екзамена. Онадеждената мома се поуспокои и чака нетърпеливо. Когато се свършиха изпитите, тя писа пак Гороломову и му напомни условието, но писмото й го не намери.
Той беше тръгнал вече за Русия.
Внезапното тръгване на Гороломова, тозчас подир екзамена, приличаше на едно бягство. Възползуван от срока, който изпроси от Марийка, той се претръшна пред баща си да го изпрати да се учи в Русия – и без забава, за да се приготви там да постъпи в университета, доде траеха ваканциите му. Той лудееше да придобие по-високо образование; това било мечта на живота му, той би се убил, ако баща му се не съгласи! Слисаният му баща се видя в чудо: той не беше в състояние да поддържа Панайота, но го обичаше безумно. Той падна на молба пред правителството, за да отпусне стипендия за сина му. За щастие просбата му мина и стипендия отпуснаха – едничката, която оставаше по медицината.