VII. Къде двайсетия ден един от слугите на гостилницата почука на вратата, влезе в стаята ми, поклони се почтително както никога и ми каза…
Къде двайсетия ден един от слугите на гостилницата почука на вратата, влезе в стаята ми, поклони се почтително както никога и ми каза:
– Exellenz!
– Какъв exellenz? – извиках аз зачуден и недоволен, защото в гостилницата не бях заявил званието си, което по моя поръчка не фигуруваше и на пликовете на писмата, що получавах от София.
Слугата ме погледна смутено.
– Извинете, exellenz, но понеже господинът ви нарече…
– Кой господин?
– Един господин там пита за вас…
– Кой ще е? – помислих си аз зачуден.
В това също време на вратата се почука и на отговора ми "Exellenz" влезе бързишката един господин, който дойде и се разцелува с мене.
Само когато се назова, аз можах да се сетя, че имам гост старият мой приятел, хърватинът д-р Франц Г., който бе служил преди десетина години в България, дето се бяхме сближили.
Още от първите му думи аз разбрах, че той е открил моето инкогнито в гостилницата. Той случайно бил узнал от един софийски вестник,че се намирам в тоя град, избродил всички гостилници да ме търси и най-после ме намерил тука.
– Ах, господин Д***, каква болест имате, за бога? – подзе той след първите дружески излияния, като гледаше моето измахнато лице.
– Каква болест? Питайте: какви болести, докторе! Аз трябва да имам най-малко петнайсет болести.
– Ужасно! Но какво именно? – питаше той твърде обезпокоен.
– Аз не мога да ви кажа, защото моят доктор ги изреди на латински, а аз не разбирам този език.
И му разказах изтезанията, на които се подлагам доброволно от двайсетина дена насам и колко ми е дотегнал животът в тоя град.
– Бедни мой приятелю, как ви жаля! Аз сякаш предчувствувах, че ще имате нужда от мене, та три дена ви диря из тоя град.
Той ми зададе няколко лекарски въпроса, прегледа анализата, която запазих, и каза радостно:
– Слава богу, тук няма нищо обезпокоително. Но дайте да ви прегледам и аз…
Съблякох се и той ме прегледа и изследва с най-щателно внимание.
После ме изгледа в очите няколко време зачудено, фана си рунтавата къдрава брада и каза:
– Драги господин министре! Доктор Л. знае ли, че сте такъв ?
– Да.
И аз му разправих мненията на доктора Л. преди и после откритието на моя сан.
Той ме изгледа вторачено:
– Да, вие сте в опасност!
– И вие намирате това! – извиках уплашен.
Той ме улови за ръката.
– Искате ли един приятелски, искрен, братски съвет от мене?
– Кажете, докторе.
– Бягайте оттука!
Аз го гледах смаян.
– Това е моят съвет. Бягайте! Вие нямате нищо, вие сте съвършено здрав човек… Ах, приятелю, вие добре сте били решили най-напред да си криете високото положение… Знайте, че тука има доктори знаменити, но има и такива, на които трябват много пари, богати жертви, които да скубят безбожно, те имат процент и от заведенията, до които препоръчват болните си, те са ян-кеседжиите на науката, както ще е и тоя доктор Л. Вероятно, като е узнал, че сте български министър, помислил е, че сте богати като индийски раджа. Идете си в Швейцария или в София, по-скоро!
– Докторе! Вие ме спасихте! – извиках аз покъртен, като стиснах от сърдечна благодарност ръцете на добрия хърватин.
– Хай да се разходим сега – каза докторът и си зе шапката.
– Докторе, после разходка, а сега искам да ям, да ям, да ям искам до пукване! Аз съм гладен, жеден човек!
Докторът се усмихна.
– Види се, немецът е искал да ви помъчи, като е по-душил, че сте русофил… Да идем на градината Belle-vue, дето чака сега жена ми. Там ще попируваме заедно и ще се почерпим с най-доброто пилзенско пиво за братството на славянството.
VIII. Същия ден още аз пратих в плик на доктора Л. едно снопче фиоринти…
Същия ден още аз пратих в плик на доктора Л. едно снопче фиоринти: допълнителна награда за грижите му, положени за моето лекуване от болестите с латински имена, като му съобщавах, че по неотложни причини аз напускам града.
Понеже ми оставаха още десет дена от отпуска, аз отидох да ги прекарам в Прага, да си почина от лекуването и да се похраня човешки, за да се посъвзема малко, защото инък ме беше страх да се върна в София при домашните в такова плачевно състояние.
1901
Сливница
Възпоминания по случай един кървав юбилей
Завчера, на 7 ноември, бе денят на Сливница.
Петнайсетгодишният юбилей на Сливница!
Той замина, без някой да спомни за него, без шум, без ек, непразнуван, глух… Никой вестник не се сети да загатне за него ни дума. Никой от легионът ни поети не му уплете венец даже от дрезгави стихове, посипан с изкуствени чувства. Никой.
7-и ноември беше една победа братоубийствена, една слава, изтъкана от кръв и сълзи, едно събитие велико в новата ни история, като я огря и замрачи. 7-и ноември като факт зафаща достойното си място в страниците й; но в настоящия ни живот споменът му би пробудил и горчиви чувства, безполезно той би гъделичкал националното самолюбие на едни, дразнил и наранявал други. България извърши дълга си тоя ден – нека го оставим в историята й и в дъното на душата си, дето вечно ще грее…
Ние сме народ трезвен, скромен, даже хладен – но вулкан, когато трябва – и шовинизмът е чужд нам.
Ние нямаме и паметник при Сливница.
По-добре.
* * *
Не да я славословя отварям дума днес за Сливница, а да изкажа някои спомени, на които времето е отнело силата и горчивината…
Толкоз повече, че тия спомени са изнесени не из дима на бойното поле, из кървавата жътва на смъртта, а далеко оттам. Защото на 7-и ноември 1885 година пишущият беше в Пловдив, току-що овдовялата столица на бившата Източна Румелия.
* * *
Дните между 2 ноември и 7 ноември бяха дни глухи, тревожни, тежки като мория, когато ни наляга в неспокоен сън.
До 2-и ноември, денят на обявяването войната от крал Милана, никой сериозно не вярваше в нея. Никой, никой!
От битката при Велбъжд, дето падна мъртъв нашият самоуверен и рицарски цар Михаил (1330 г.), бяха изминали пет века и половина и в народната душа никакъв спомен не бе останал за тая братска сеч между сърби и българи – уви, в надвечерието на политическото им погинване! – и никой у нас не вярваше сериозно, че е възможна война между Сърбия и България, между едноплеменни и едноверни братя, пред които стоеше вековният и естествен враг – Турция, както стои и сега.
Може би и в Сърбия никой сериозно не вярваше по онова време в братоубийствената война, или поне я не желаеше, освен един Милан, който я намисли.
Но на 2-и ноември пловдивчани, като се събудиха, прочетоха по улиците прокламацията на княза Александра, която обаждаше, че сръбската войска нахлува в земята ни!
Прокламацията беше написана без раздражение, без ратоборен огън и с достойнство, тя се свършваше с думи на упование на бога и на нашето право.
Аз видях княза, когато се качи на гарата, за да иде на бойното поле. Той беше бледен. Ужасното нещо, което ставаше, ужасната отговорност за изхода, която падаше въз него, обясняваха загрижеността и тревогата на тая мека и благородна душа… Тоя ден се фърляше на жребий успеха на Съединението, бъдащето на България, престола му…
Тая тревога е била много по-силна в първия миг.
Дежуруващият телеграфист Л. ми разказваше, че когато посреднощ го събудили в конака, за да му връчи кобната телеграма за Милановото нахлуване в България, князът няколко време не можал да издума дума, нито смеял да разбере съдържанието на телеграмата. Той я подал немишком на телеграфиста, да му я прочете.
– Когато ми я подаваше – казваше ми чиновникът, – ръката му трепереше, като на човек в силна треска…
Него ден тръгна и всичката войска, що се намираше в Пловдив, за сръбската граница вместо за турската, както беше първото разпореждане.
Заедно с войската очистиха Пловдив и членовете на прочутия "Конвент"! Той заседаваше в македонската кръчма "Марково коляно", близо при нашата къща. Из тая знаменита тогава, несъществуваща сега кръчма, якобинците, облечени във фантастични и театрални дрехи, разнасяха терора над победените съединисти, които минаха за роялистите на Французката революция – понеже се копираше Французката революция…
* * *
Настанаха дни тревожни, пълни с неизвестност.
Мина първи, втори, трети, четвърти, пети ноември – никакво известие от театра на войната.
Вероятно имаше такива до властта, но те се не обаждаха на населението. Пръскаха се само слухове, че българската войска минала в Сърбия и отивала към Ниш! Това беше на пети ноември. Но понеже нямаше официално потвърждение, безпокойството продължаваше. После се чу, че става нещо при Драгоманския проход.
Де беше този Драгомански проход? Никой не знаеше, никой не беше чул това име!
На 5-и ноември един приятел офицерин дойде у дома и пожела да намерим на руската карта на България, която обладавах, селото Сливница. Аз не бях чул такова име. Търсих го най-напред навътре в сръбската граница, после по-насам в нашата, но го не намерих. Когато попъплах с пръсти и го намерих недалеко от София, офицерът каза поверително:
– Тука сега се бият!
– Тука? – извиках аз в ужас.
– Ако сърбите ни разбият, довечера са в София – каза той мрачно…
Аз усетих, че косата ми се дигна на главата.
Никога няма да забравя тоя момент.
Излязох из града. Новината вече се беше пръснала.
На Сахат-тепе видях купове хора. Защо се бяха събрали там? Скоро разбрах: един глух, отдалечен тътен от време на време изпълваше въздуха. Това бяха топовните гърмежи при Сливница!
Гърмежите минаваха през Софийското поле, през Витоша, през Лозенската и Ихтиманската планина, в Марицината долина и правеха да тътнат хълмите на Пловдив!
Тия топовни гърмежи именно слушаха хората, що се трупаха на Сахат-тепе.
На 6-и ноември пак се чуваха.
На 7-и още по-силно. И тревогата растеше…
Едвам на 8-и се получи радостна телеграма от княза Александра: "С божия воля отблъснахме неприятеля!"
Той е бил повече от отблъснат – победен! – но тогава ни на бойното поле, ни в София са знаели това.
Българското сърце възликува. Висок нравствен подем замести унинието и страховете на миналите дни.
После настанаха великите дни на епопеята – от сливнишката победа до пиротската изненада.
Но в Пловдив аз я не чувах, защото го скоро оставих – а я следех и виждах даже в гръма на пиротския бой.
София, 9 ноември 1901 г.
В зоологическата градина
Драска
От началото на този месец тя се е пак отворила за публиката. Всяка сряда и събота върволици свят се точи из Фердинандов булевард и влиза в градината. – Тая градина софийският народ нарича просто "Животните". – Отидох при животните… – Минах край животните. – Той живее при животните…– Българинът не обича учените фрази… Не ги обичат и лъвовете, пред клетките на които се трупат най-много тълпите. Аз с особено любопитство оня ден съзерцавах най-големия, африканския лъв, който се разхожда по железния си кьошк на двора. Широки и размерни крачки прави гривоносният цар на пустинята и на джунглите, горделиво дига своята огромна глава и погледът му, спокоен, безстрастен и пренебрежително надменен към прехласнатите зрители, блуждае някъде из пространството, може би вижда широките кръгозори на своето отечество и безбрежните предели на пустинята, дето е ехтял ужасният му рев. Публиката с нямо възхищение следи всички движения на лъва и се диви на острите му бели клинци, които той сегиз-тогиз показва, като се озъбва. Един дрипав македонец нарушава мълчанието, като разправя, че той би се решил да влезе при лъва, ако то пуснеха да влезе при него; но стражарят го полека отдръпва назад, за да отвори място на един големец, и безстрашният човек отива при фазаните, от които още по-малко се бои.
Прекрасна е колекцията на пилците в Зоологическата градина. Тук са събрани най-разнообразните видове от пернатата фауна; тя по богатство надминава всичко останало там. Аз минах край пеликаните, край лебедите, край витошките орли, накацали на сухите клонове и пънове, които само желязна решетка дели от небесните висини – как те трябва да жалят за своята Витоша! Отделът на елените е също интересен. Тия роговити животни кротко и благодушно гледат с големите си хубави очи, незнаещи в неведението си каква смешна слава им са дали техните събратя отвън градината… възпети тъй весело от Беранже… На един едър елен сега растат нови рога, той е много зъл и налита. По едно време той се спусна яростно към дървените пречки на оградата си, за да омуши стоящите извън нея зрители. Един от тях, уплашен, отскокна на няколко разкрача, сподирен от веселия смях на присъствуващите.
– Позна ме, че съм авджия – каза той сконфузен.
Изгледах го и видях, че е одевешния македонец.
* * *
Двете мечки, облечени в рунтави, топли и меки кожуси, също привличат публиката. Едната – голям, тъмновлас и с умен поглед медвед – напомня славния Гетев Браун. Той се е качил на каменния зид, на който са забити железните пречки, и ходи назад-напред, като при всяко повръщане се извива и повдига на задните лапи поради теснотията на зида. Това снователно движение той продължава цели часове. Какво ще да мисли той? Може би съчинява, може би да е поет, който търси ритмите си… Другарката му не ходи: тя е клекнала до зида, кръстосала е предните си лапи на него и е сложила замислено муцуната си на тях. Колко добросъвестност, честност и безобидност има в спокойния й поглед! Нейната флегма е величествена. Някои немирници й шъкат, махат й, дразнят я: тя нито мига. Унесла се е в своето благодушно мечтание и нищо не е способно да наруши това й щастливо душевно настроение. Нямаше да я удиви даже, ако й кажеха, че са я направили министър на финансите…
Третя една мечка, къса, с червена козина, зад оградата, в отделен кафез на колелета, е обаче много безпокойна и сърдито се лута из тесния си затвор. Тя вече сигурно се занимава с политика… Македонецът-авджия (той се яви и тук) обаждаше на зрителите с наставнически тон, че тая мечка е от Сибир, сибирска мечка, и че тя живее само във водата.
И ученият зоолог-авджия тръгна нататък. Аз го последвах с поглед, след като случайно прочетох на табличката, окачена отвън на кафеза, латинските думи:
"Ursus, Bulgaria."
Значи, съотечественица била!
Ах, тоя македонец!
Колко е желателно да имаше тука на табличките под латинските надписи и български. Цената на тая прекрасно уредена Зоологическа градина щеше още повече да порасне, като при занимателността й се притури и поучителност.
* * *
Минахме край лисиците, край попадийките (или поровете, не зная добре), спряхме се при вълците, които ужасно виеха. И тук наваляк. Четири вълка с дълги муцуни, настръхнали и с пламък див в безсмисленожестокия поглед, се рънчеха един другиму и носовете им се свиваха на големи бръчки, знак на гняв, като откриваха горните челюсти, набучкани с остри зъби. Лютите виения и раздирателни вопли, придружавани със смрадния дъх на гнил леш и на свинска кочина, ужасяваха и отвращаваха. Но ето чиновникът в градината се зададе с железен прът, с който им тикна през железните пречки късове от овчи търбух и кървави кокали. Вълците се фърлиха на тях. Виения и беснувания престанаха. Чуваше се само шум от грубо късане меса и лакомо мляскане. Сибирският приятел пак се обади и продължи своите лекции по зоологията, пак с тона на човек, който ви открива една великаистина:
– Ето, видосте ли, господине, свите тия животѐня су тако: бият и псуят, докогаò су гладни, демек… А даеш ли им пàрче мèсо, òни се чинеет кротки. Тако им е нимъка нараво, що го кажует.
Тия разсъждения на авджията, които неволно пренесоха мисълта на някои съвременни явления в областта на политическия ни живот, бидоха прекъснати от внезапното сдавчоване на вълците, които се скараха грабителски за пайовете си.
И това пак ми науми нещо…
* * *
Отивам пак в предния двор. Близо към вратнята са папагалите и една маймуна. Последната е събрала най-много зрители, пред които, при ред човешки сръчности и подражателни движения върху пръта си, излага на удиввлението им оная гола част от тялото си, по която Хайне беше съгледал шаровете на Барбаросовото знаме… Тя извикваше неучтиви подигравки и непочтителни кикотения между зрителите, които не подозираха колко е недостойно това отношение към един праотец…
Аз излязох да се разходя по полето.
1899
Тотка
I. Влакът напусна станцията Вакарел и продължи пътя си, като трепереше и гърмеше към София…
Влакът напусна станцията Вакарел и продължи пътя си, като трепереше и гърмеше към София.
– Тотке, кой беше тоя младеж, дето слезе във Вакарел?
– Господин Чиханов.
– Че отде се знаеш?
– От Конарци, мамо.
– Па толкова приказвàхте и се смяхте!
– Ох, остави, мамо, ти пак…
– И трябваше ли да приказваш толкова! Който ви видеше, ще помислеше, че сте сгодени или женени. Ти тая свобода да я пооставиш в София. Там теглят и ценят хората, там не е Конарци…
– Ох, мамо!…
Разговорът се прекъсна, защото влакът минаваше високия мост при Побит камък, и Тотка припна при прозореца да наднича над ямата, като видя, че това правят всичките пътници. Само майка й не стана и остана на мястото си угрижена. Тя беше жена на средна възраст, забрадена с кърпа и облечена провинциално и сиромашки. По сухото й, бледно, с изострени ъгли лице човек би я зел за по-стара, отколкото беше в същност.
Когато минаха моста, Тотка дълго стоя на прозореца; вятърът развяваше русите златисти косми по челото й и по врата й и двете жълти пера на капелата й.
Майката чакаше нетърпеливо връщането на Тотка. Тя имаше още да й приказва, на гърдите й беше тежко. Тя извика:
– Тотке!
Тотка се извърна бързо, не отговори и пак фана да гледа към полето, към ожънатите ниви и изруселите от жегата ливадяци между тях.
– Баба Ганчовица ще я стегне хубаво, ще й държи юздата отблизо – продума си майката, като не сваляше очи от стройния стан на дъщеря си, небрежно облегната на прозореца на вагона.
II. Тотка Танчова беше сега двайсет и две годишна девойка, русокоса, с бяло, кръгло лице…
Тотка Танчова беше сега двайсет и две годишна девойка, русокоса, с бяло, кръгло лице, свежи, чувствени устни, кротки, хубави сини очи, над които се изящно извиваха сключени тънки вежди. Тя носеше модна тъмносиня рокля, ужлътна пелеринка въз напета снага и рамена и капела с широки поли и с кафява атлазена лента, отдето стърчаха двете вечно подвижни пера.
Щерка на едно семейство, добро на времето си, но разорено през Руско-турската война, току през която се беше родила, Тотка най-напред беше се учила в родния си градец Мезарево, а после свършила до пети клас в Пловдивската девическа гимназия със скромните средства, които можеше да отдели от залъка си застарелият й и сиромах баща. Първо и най-голямо чедо тяхно, родителите й смятаха да я поизучат, за да се задоми по-добре, или пък да може да стане учителка и тям да помага. Но по немотията на баща си, който имаше пет по-малки деца още, тя се принуди да напусне гимназията и стана народна учителка в село Конарци. Останала независима, Тотка фана да се ползува от независимостта си. Лекомислена по природа, наклонна към весел и свободен живот, излязла от училището с повърхностно образование в главата и с кухи нежни писъмца в дъното на ковчега си, получавани от момчетия в отговор на пращаните – мили тайни от гимназиалния живот, тя още в първите месеци смути селяните с леките си обноски и открито приятелствуване с един малък чиновник, едничкия там, с когото намериха възможност да украсят еднообразието на съществуването си в глухото село. По-после нейната близост с един офицер – временно дошъл тук по служебни занятия – ги смути още повече. Голяма съблазън беше за селяните, когато на един монастирски сбор я видяха заедно с офицерина, яхнали на коне, и че той й помага да слезе, като я пое в обятията си. Поп Димо се развика с негодувание, на което двамата кавалеристи отговориха с разхождане под ръка из орешака, пеейки весели песни… Общината се оплака на инспектора; инспекторът, човек със свободолюбиви начала, намери, че учителката е постъпила като свободен човек, направи й бележка, но не даде ход на оплакването. Тогава отиде работата до Министерството на просвещението; Министерството погледна по-консервативно на въпроса. Тотка биде уволнена и лишена завинаги от правото да учителствува. Тя се върна в родния си градец с коса, направена на кок, и със синя копринена моряшка блуза, купена пътьом през Пловдив. Нейното появяване в родния й градец причини скръб на родителите й, очудване на жителите, позачули вече нейните истории в Конарци, и удоволствие на младежите. Те се повлякоха подире й. Тотка кокетничеше в моряшката си блуза, още по-напета и привлекателна станала в пълно съзнание на силата си и хубостта си. Тя тържествуваше. Три месеца стигаха, за да направи баща си и майка си да не смеят да гледат хората поради клюките, от които бръмчеше градецът. Бащата беше в отчаяние, майката праждосваше школата и учението им. Тотка видя, че животът й тук ставаше невъзможен. Тогава реши да постъпи в акушерското училище в София със спестените пари от платката си, за да си оздрави поприще. Танчо и Танчовица най-напред се зачудиха, като чуха намерението на Тотка да става "баба", после склониха, нямаше поне да я хранят и да се червят тука. – И ето, майка й тръгна с нея за Пловдив с кола, а оттам по железницата за София, сама да потропа на влиятелни порти и при познати лица за приемането дъщеря им в акушерското училище.