Моят университет ВИМЕСС Русе

Tekst
Przeczytaj fragment
Oznacz jako przeczytane
Моят университет ВИМЕСС Русе
Czcionka:Mniejsze АаWiększe Aa

Предговор

Тази книга съдържа мои спомени, снимки и документи от личния ми архив и спомени на мои колеги за живота и обучението на студентите от първия набор и първия випуск / 1955–1960 г./ на новооткрития Висш институт по механизация и електрификация на селското стопанство / ВИМЕСС / Русе. Приемат се 130 студенти, които се обучават едновременно със строителството и обзавеждането на учебните зали и лаборатории. Тогава се поставя началото на Техническия университет Русе само с две специалности. Организира се учебният процес, изработват се учебни програми, търсят се подходящи преподаватели и асистенти. Курсът на обучението е организиран за 5,5 години – 10 семестъра занятия и 1 семестър изработване и защита на Дипломна работа. Натоварването е голямо: учебните занятия са 6 дни в седмицата, само неделя е почивен ден, но тогава работехме по курсовите проекти, а през летните ваканции бяхме два пъти по 2 месеца в казармите. Положихме 42 изпита за 10 изпитни сесии. С упорит труд и сериозно отношение към учебните занятия през декември 1960 г. се дипломираха 118 машинни инженери. Всички бяхме разпределени по работни места в България. Започна се нашата професионална реализация: От обикновени инженери – конструктори и технолози в производствени предприятия, главни инженери и директори на Машинно-тракторни станции, учители в технически училища, научни сътрудници в Изследователски институти, асистенти във Висши учебни заведения / само във ВИМЕСС 12 човека /, до отговорни ръководни постове, като Зам. Министър на земеделието – д-р инж. Николай Цонев и Ректор на Техническия университет Русе – проф. Митю Кънев. Ние, завършилите ВИМЕСС Русе се гордеем с това, че със своя самоотвержен труд допринесохме нещо за развитието на машиностроенето и на земеделието в нашата страна. Искрено благодаря на колегите: Вилям Манев, Слава Петрова – Русева, Ганчо Гужгулов, Митю Кънев, Никола Александров и Николай Попов, които ми изпратиха свои автобиографични данни.

Авторът 10 юли 2018 г.

Част 1. Исторически сведения

За начало на висшето техническо образование в Русе се счита Държавното висше техническо училище в Русе. Открито е на 12.11.1945 г. с наредба – закон на Регентството /Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов/, при Министърпредседател Кимон Георгиев. На 15.06. 1946 г. Русенският градски съвет определя общински терен от 30 дка и 300 милиона лева за строителството на сгради за новото Висше техническо училище. Назначена е комисия, която да се грижи за строителството и финансовите дела. Назначава се административен и преподавателски персонал, приемат се студенти и учебният процес започва в сградата на Мъжкия католически пансион в Русе.

Русе е най-големият пристанищен, административен и културен център по българското поречие на голямата европейска река Дунав. На това място още през Първия век на Новата ера възниква античното селище Сексагинда приста /Пристанище на шейсетте кораба/. През периода, когато селището е в пределите на Отоманската империя, то става известно под името Русчук, а от 1931 г. се нарича Русе. Днес Русе е петият по големина град в България с население над 160 000 жители, Административен център на Русенска област и в икономическо отношение се развива с ускорени темпове. Русе се гордее с уникално архитектурно наследство, защото още в началото на 20-ия век в града навлизат достиженията на модерната европейско архитектура. За богатото културно и историческо наследство на града говорят: Русенският исторически музей, Музеят на градския бит, Пантеонът на възрожденците, Резерватът „Ивановски скални църкви” и Средновековният град „Чeрвен”. В тази атмосфера в град Русе се открива и разраства гордостта на града: Русенският университет „Ангел Кънчев”, носещ името на възрожденеца, просветителя и революционера, отдал живота си за свободата на България.

През 1945 г. в София се открива висшето училище „Държавна политехника”, където се изучава и Земеделска техника. Държавното висше техническо училище в Русе се явява конкурент на Държавната политехника София и затова то е закрито през есента на 1948 г., въпреки аргументираните протести на русенската общественост. Студентите от Русе са пренасочени към Политехниката в София. След години някои от завършилите в София се връщат като преподаватели в открития през 1954 г. ВИМЕСС Русе. През 1949–1950 г. в Държавната политехника София е открита специалността „Земеделска техника”. През 1953–1954 г. към Селскостопанската академия София е създаден факултет „Механизация на селското стопанство”, който с Указ № 270 от 25.09.1954 г. на Президиума на Народното събрание се обособява в „Институт по механизация на селското стопанство град Русе” /ИМЕСС/. С това в Русе се преоткрива висшето техническо образование, защото в този район има подходяща материална база: Завод за селскостопанско машиностроене, Опитна станция „Образцов чифлик”, Машинно-тракторна станция, Държавно земеделско стопанство и други. Отчита се, че е назряла необходимостта от инженерни кадри за машиностроителните заводи и за механизация на селското стопанство в България. Специалността „Земеделска техника” в Държавната политехника София се ръководи от проф. инж. Борис Илиев по съвместителство, защото е основател и ръководител на катедра „Механизация на земеделието” в Агрономическия факултет. От 1953 г. специалността „Земеделска техника” се премества във „Факултета по механизация и електрификация на селското стопанство” към Селскостопанската академия София. Студентите се обучават по следните дисциплини с преподаватели: Земеделие и растениевъдство – доц. П. Боянов. Животновъдство – доц. Здравко Гунчев. Теория, конструкция и разчет на селскостопански машини – проф. инж. Борис Илиев и асистент инж. Иван Неделчев. Експлоатация на машинно-тракторния парк – доц. Иван Кисельов. Ремонт на машинно-тракторния парк – доц. Емил Данков. Икономика и организация на селскостопанските предприятия – доц. Здравко Гунчев. От учебната 1953–1954 г. започва обучението във Факултета по механизация в Селскостопанската академия на новоприети студенти за Първи курс, а за Втори и Трети курс се преместват част от студентите от Политехниката. Така започва обучение на инженери по земеделска техника на две места – в Политехниката и в Селскостопанската академия. Това продължава само две години, докато от есента на 1954 г. започва приемането на студенти в открития Висш институт по механизация и електрификация на селското стопанство / ВИМЕСС/ Русе.

Величествената сграда на ВИМЕСС Русе с паметника на Ангел Кънчев


За ректор на ВИМЕСС е назначен Кръстьо Петков и за заместник ректор доц. инж. Емил Данков. Тъй като Кръстьо Петков е с образование по География, цялата дейност по организиране на учебния процес, изработването на учебни планове и програми, намирането на подходящи преподаватели и асистенти, строителството на централния корпус и лабораториите и обзавеждането им се ръководи от Емил Данков. Активен и общителен човек, той е навсякъде: с преподавателите в катедрите, с административния персонал в канцелариите и при строителите на работните площадки. От 1 юли 1958 г. доц. инж. Емил Данков е избран за ректор и ръководи ВИМЕСС до 30 юни 1960 г., като едновременно е преподавател по специалността „Ремонт на трактори и селскостопански машини”. През есента на 1955 г. във ВИМЕСС се откриват две специалности: „Селскостопанско машиностроене” и „Ремонт и експлоатация на автомобили, трактори и селскостопански машини”. За Първи курс се приемат 130 студенти, разпределени в 5 групи. От 1959 г. се откриват още две специалности: „Двигатели с вътрешно горене” и „Технология на машиностроенето и металите”, като броят на студентите нараства на 945.

Част 2. Моята студентска квартира

През 1955 г. кандидатствах във Висшия институт по механизация и електрификация на селското стопанство / ВИМЕСС /. От канцеларията на Института получих писмо, че съм приет и трябва да представя необходимите документи за записване. Това предизвика голяма радост в нашия дом, като особено радостен бях аз, защото се осъществява моята мечта да уча за инженер. Тогава баща ми Любен, вечна му памет, ми каза: – Аз ще дойда с тебе, да ти намеря квартира. Зная, че ти трудно ще се справиш с тази работа. Баща ми беше сериозен, но не затворен в себе си, а общителен човек. Лесно се запознаваше с непознати хора и можеше да води приятелски разговори. Той имаше един приятел от съседното село Козар-Белене, на име Костадин. Николай, синът на Костадин, когото аз не познавах, също е приет във ВЕМЕСС и двамата бащи вече се бяха договорили, ние синовете им да живеем в една квартира. След няколко дни с баща ми отиваме в град Левски да се качим на влака за Русе. На гарата вече чакаха Костадин и синът му Николай. Тогава се запознах с моя бъдещ съквартирант и с баща му. Бащата Костадин беше симпатичен мъж, леко подвижен, весел и общителен. С приятелски разговори във влака пътуването мина бързо и пристигнахме в Русе. Отидохме направо пред сградата на Института, за да видят бащите ни къде ще учим 5 години. Ние бъдещите студенти влязохме веднага да се записваме, а бащите ни тръгнаха по близките улици да търсят квартира. Договорихме се, че ще ги чакаме тука докато се върнат. След няколко часа те се върнаха, изпълнили задачата и отидохме веднага да видим квартирата. Къщата беше на улица Стара Загора, близо до Института. През подлез се влизаше в малко дворче с клозет /външна тоалетна/ и от дворчето по стъпала – в къщата, която имаше само две стаи. В едната живееше хазайката, а другата се даваше под наем. Стаята беше малка, съвсем скромно обзаведена с две единични легла, една маса, два стола и закачалка. Печка за отопление нямаше, но нямаше и място за печка. Пет години живяхме в тази квартира и не сме ползвали отопление, въпреки, че в някои студени нощи водата за пиене в бутилката получаваше ледени кристали. Но бяхме млади, с гореща кръв и това не ни плашеше. Ние се съгласихме да наемем стаята, защото беше близо до Института и на сравнително нисък наем. Родителите ни се договориха с хазайката, платиха наема за един месец и си заминаха. Ние с Николай започнахме да си подреждаме скромния багаж и след една година тя беше украсена със снимки на любими артисти и певици

 

Тодор Хаджиев в студентската си квартира


Хазайката, с име Стоянка, беше тиха и скромна вдовица, пенсионерка. Живееше сама в тази стара къща, защото синът й със своето семейство са отделно в апартамент. По-късно го виждах да идва и помага на майка си в домашната работа. След време, като се опознах с хазайката, започнахме да водим приятелски разговори. Виждах я да лежи в леглото си някой след обед и да чете книги. Един ден погледнах книгата, която тя четеше – беше роман със шаблонни любовни истории. – Хазайке, ти си възрастна жена, защо четеш такива любовни романи? Какви чувства предизвикват те в тебе? – Запитах я аз. – Тошо, ние старите хора не можем да правим вече любов, но като четем любовни истории се вълнуваме заедно с героите, събуждаме чувства заспали и си спомняме за младите години! – Отговори ми Стоянка, усмихвайки се.

В съседната къща, в която се влизаше от същия двор, живееха следните интересни личности:

Възрастно самотно семейство руснаци – бежанци от Гражданската война в Русия 1918–1920 г. Жената се движеше трудно, затова често си приказваха с хазайката, седнали на ниски столчета в двора. В същото време мъжът й готви нещо в тенджера на котлон. Един ден чух, че жена му вместо да отиде да му помогне, вика: – Миша, ты плохо вариш рис! /Миша, ти лошо вариш орис!/. Тя започва да му обяснява какво да направи, но той, руснакът, работеше както си знае. Друг път рускинята разказваше на хазайката: – Ходих при зъболекар и на руско-български език му обяснявах от какво се оплаквам, но той ме прекъсна и ми каза: – Госпожо, моля Ви, говорете или на български, или на руски, за да се разберем! Аз зная руски, а Вие сигурно не знаете български, затова говорете ми на руски!

Самотна жена на средна възраст, доста напълняла. Тя споделяше своите проблеми с хазяйката: – Трудно ми е вече да живея сама, како Стоянке! Имам нужда от мъж да ми помага и аз ще го уважавам и ще се грижа за него. Няма значение на каква възраст е. Тази самотна жена сигурно се надяваше Стоянка да й помогне да си намери мъж. Докато живеехме с Николай 5 години в тази квартира, напълнялата самотна жена не си намери подходящ мъж.

Самотен мъж, висок, строен и симпатичен. Работел като учител в русенско училище и сигурно има семейство в някое близко село, защото често отсъства и ходи на лов. Един ден видях под стряхата на къщата окачени наденици. Хазайката ми каза, че са негови. Ловната дружина са убили диво прасе и си разделили месото. Той направил тези наденици и ги окачил под стряхата да съхнат.

Приятелите ми Ангел Георгиев и Александър Васильовски живееха в друга квартира, но често идваха в нашата квартира. Те бяха с Николай в специалността „Селскостопанско машиностроене” и заедно си работеха курсовите проекти. Един ден на обяд в студентската столова Ангел ми каза: – Елате тази вечер с Николай при нас, да се почерпим. Ние, разбира се, отидохме. Как ще откажем приятелско черпене? Бяхме приятно изненадани с вкусна печена наденица. Аз нещо си помислих и затова попитах Ангел: – Ачо, от къде имате тази вкусна свинска наденица. Ангел вместо да отговори ме попита: – Ти не си ли виждал скоро такава наденица? – Скоро виждах такава наденица под стряхата на нашата квартира, но вече я няма. – Няма я, защото ние сега ядем тази наденица! – Каза Ангел. Без да коментираме повече, с тази наденица и червеното вино, което Ангел беше донесъл от село Деков, компанията си направи такава богата вечеря, каквато не бяхме правили до тогава.

To koniec darmowego fragmentu. Czy chcesz czytać dalej?